Планинци, или обитатели на хълмовете — име, дадено на потомците на един от синовете на Ханаан (Бит. 14:7), наричани Amurra или Amurri в асирийските и египетските надписи. Върху ранните вавилонски паметници цяла Сирия, включително Палестина, е известна като „земята на аморейците“. Южните склонове на планините в Юдея са наречени „планината на аморейците“ (Втор. 1:7, 19, 20). Изглежда, първоначално те обитавали земята, простираща се от възвишенията западно от Мъртво море (Бит. 14:7) до Хеврон (13. Срв. 13:8; Втор. 3:8; 4:46-48), включваща „целия Галаад и целия Васан“ (Втор. 3:10), заедно с долината на Йордан източно от реката (4:49), земята на „двамата аморейски царе“, Сион и Ог (Втор. 31:4; Ис.Нав. 2:10; 9:10). Петимата аморейски царе били разгромени от Иисус Навин с голямо кръвопролитие (10:10). Те отново били победени при водите на Мером от Иисус Навин, който ги поразявал, докато не останал нито един (Ис.Нав. 11:8). Като удивително обстоятелство се споменава, че в дните на Самуил между тях и израилтяните имало мир (1 Цар. 7:14). Предполагаемото несъответствие между Втор. 1:44 и Числ. 14:45 се обяснява с обстоятелството, че названията „аморейци“ и „амаликитци“ се използват като синоними на „ханаанци“. По същия начин обясняваме факта, че „евейците“ от Бит. 34:2 са „аморейците“ от 48:22. Срв. Ис.Нав. 10:6; 11:19 с 2 Цар. 21:2; също Числ. 14:45 с Втор. 1:44. Аморейците били войнствени планинци. Върху египетските паметници те са изобразени със светла кожа, светли коси, сини очи, орлови носове и заострени бради. Предполага се, че били хора с висок ръст; техният цар Ог е описан от Моисей като последния „от остатъка на исполините“ (Втор. 3:11). И Сион, и Ог били независими царе. От аморейския език е оцеляла само една дума — „Shenir“, името, което те дали на планината Ермон (Втор. 3:9).
Покажи английския оригинал
Highlanders, or hillmen, the name given to the descendants of one of the sons of Canaan (Gen. 14:7), called Amurra or Amurri in the Assyrian and Egyptian inscriptions. On the early Babylonian monuments all Syria, including Palestine, is known as “the land of the Amorites.” The southern slopes of the mountains of Judea are called the “mount of the Amorites” (Deut. 1:7, 19, 20). They seem to have originally occupied the land stretching from the heights west of the Dead Sea (Gen. 14:7) to Hebron (13. Comp. 13:8; Deut. 3:8; 4:46-48), embracing “all Gilead and all Bashan” (Deut. 3:10), with the Jordan valley on the east of the river (4:49), the land of the “two kings of the Amorites,” Sihon and Og (Deut. 31:4; Josh. 2:10; 9:10). The five kings of the Amorites were defeated with great slaughter by Joshua (10:10). They were again defeated at the waters of Merom by Joshua, who smote them till there were none remaining (Josh. 11:8). It is mentioned as a surprising circumstance that in the days of Samuel there was peace between them and the Israelites (1 Sam. 7:14). The discrepancy supposed to exist between Deut. 1:44 and Num. 14:45 is explained by the circumstance that the terms “Amorites” and “Amalekites” are used synonymously for the “Canaanites.” In the same way we explain the fact that the “Hivites” of Gen. 34:2 are the “Amorites” of 48:22. Comp. Josh. 10:6; 11:19 with 2 Sam. 21:2; also Num. 14:45 with Deut. 1:44. The Amorites were warlike mountaineers. They are represented on the Egyptian monuments with fair skins, light hair, blue eyes, aquiline noses, and pointed beards. They are supposed to have been men of great stature; their king, Og, is described by Moses as the last “of the remnant of the giants” (Deut. 3:11). Both Sihon and Og were independent kings. Only one word of the Amorite language survives, “Shenir,” the name they gave to Mount Hermon (Deut. 3:9).