югозападната граница на Обетованата земя машинен превод
Египетският поток (Шихор) бележел югозападната граница на Обетованата земя.
The Brook of Egypt (Shihor) marked the southwestern boundary of the Promised Land.
Египетският поток, известен също като Шихор, бил водно течение, което бележело югозападната граница на Обетованата земя. Той се споменава в няколко пасажа, описващи пределите на израилската територия (Числ 34:5; Ис.Нав 15:4, 47; 3 Цар 8:65; 2 Лет 7:8; Езек 47:19; 48:28). Египетският поток обикновено се отъждествява с Вади ел-Ариш, сезонен поток, който се влива в Средиземно море близо до съвременната граница между Израил и Египет.
В Ис.Нав 13:3 Шихор е описан като намиращ се „източно от Египет“, което подсказва, че е бил отделно водно течение от река Нил. В Ис 23:3 обаче Шихор изглежда е свързан с Нил и вероятно се отнася до един от източните му ръкави. Египетският поток служел не само като географска граница, но и като символ на обхвата на Божието обещание към Израил и на предела на неговите завоевания. По време на царуването на цар Йосия Египетският поток бил споменат като южната граница на територията на Юда (4 Цар 24:7).
The Brook of Egypt, also known as Shihor, was a waterway that marked the southwestern boundary of the Promised Land. It is mentioned in several passages describing the extent of the Israelite territory (Numbers 34:5; Joshua 15:4, 47; 1Ki.8.65; 2Ch.7.8; Ezk.47.19; 48:28). The Brook of Egypt is generally identified with the Wadi el-Arish, a seasonal stream that flows into the Mediterranean Sea near the modern border between Israel and Egypt.
In Joshua 13:3, Shihor is described as being "east of Egypt," suggesting that it was a separate body of water from the Nile River. However, in Isaiah 23:3, Shihor seems to be associated with the Nile, possibly referring to one of its eastern branches. The Brook of Egypt served not only as a geographical boundary but also as a symbol of the extent of God's promise to Israel and the limit of their conquest. During the reign of King Josiah, the Brook of Egypt was mentioned as the southern limit of Judah's territory (2Ki.24.7).
Земята на Нил и пирамидите, най-древното царство, за което имаме сведения, заема особено значимо място в Писанието.
Египтяните принадлежали към бялата раса, а въпросът за първоначалната им родина все още е спорен. Много учени смятат, че тя се намирала в Южна Арабия, а неотдавнашни разкопки показват, че преди идването на исторически известните египтяни долината на Нил първоначално била обитавана от население с ниска степен на развитие, вероятно от негритянски произход. Древноегипетският език, чиято най-късна форма е коптският, е далечно сроден със семейството на семитските езици.
В географско отношение Египет се състои от две половини: северната е Делтата, а южната — Горен Египет, между Кайро и Първия праг на Нил. В Стария завет Северен, или Долен Египет, се нарича Mazor, „укрепената земя“ (Ис. 19:6; 37: 25, където A.V. неправилно превежда „защита“ и „обсадени места“), докато Южен, или Горен Египет, е Патрос, египетското Pa-to-Res, или „земята на юга“ (Ис. 11:11). Но цялата страна обикновено се споменава под името в двойствено число Мицраим, „двата Mazor“.
Цивилизацията на Египет води началото си от много далечна древност. Двете царства на север и на юг били обединени от Менес, основателя на първата исторически засвидетелствана царска династия. Първите шест династии съставят периода, известен като Старото царство, чиято столица била Мемфис, южно от Кайро, наричан в Стария завет Моф (Ос. 9:6) и Ноф. Местното му име било Mennofer, „доброто място“.
Пирамидите били гробници на владетелите на Старото царство, като тези в Гиза били издигнати по времето на Четвъртата династия. След падането на Старото царство настъпил период на упадък и историческа неяснота. След него дошло Средното царство, чиято най-могъща династия била Дванадесетата. Фаюм бил усвоен за земеделие от царете на Дванадесетата династия; пред храма на бога на слънцето в Он, или Хелиопол (близо до Кайро), били издигнати два обелиска, единият от които още стои. Столицата на Средното царство била Тива в Горен Египет.
Средното царство било съборено от нашествието на хиксосите, или князете пастири от Азия, които управлявали Египет, особено северната му част, в продължение на няколко века и образували три царски династии. Столицата им била в Цоан, или Танис (днес Сан), в североизточната част на Делтата. Именно по времето на хиксосите Авраам, Яков и Йосиф дошли в Египет. Хиксосите били окончателно прогонени около 1600 г. пр. Хр. от наследствените князе на Тива, които основали Осемнадесетата династия и пренесли войната в Азия. Ханаан и Сирия, както и Кипър, били покорени, а границите на Египетската империя били установени при Ефрат. Судан, завладян от царете на Дванадесетата династия, отново бил присъединен към Египет, а най-големият син на фараона приел титлата „княз на Хус“.
Един от по-късните царе на династията, Аменофис IV, или Khu-n-Aten, се опитал да замени древната държавна религия на Египет с нова вяра, заимствана от Азия, която представлявала своеобразен пантеистичен монотеизъм, при който единственият върховен бог бил почитан под образа на слънчевия диск. Опитът довел до религиозна и гражданска война, а фараонът се оттеглил от Тива в Среден Египет, където построил нова столица на мястото на днешния Tell-el-Amarna. Намерените там клинописни плочки представляват външнополитическата му кореспонденция (около 1400 г. пр. Хр.). Той се заобиколил с чиновници и придворни от азиатски, и особено ханаански, произход; но групировката на местното население в крайна сметка успяла да свали управлението, столицата на Khu-n-Aten била разрушена, а чужденците били прогонени от страната, като останалите били превърнати в крепостни.
Националната победа била белязана от възхода на Деветнадесетата династия, в чийто основател Рамесес I трябва да видим „новия цар, който не познаваше Йосиф“. Неговият внук Рамесес II царувал шестдесет и седем години (1348-1281 г. пр. Хр.) и бил неуморен строител. Тъй като Питом, разкопан от д-р Навил през 1883 г., бил един от построените от него градове, той трябва да е бил фараонът на потисничеството. Фараонът на Изхода може да е бил един от непосредствените му приемници, чиито царувания били кратки. При тях Египет изгубил империята си в Азия и сам бил нападнат от варвари от Ливия и от север.
Скоро след това Деветнадесетата династия приключила; Египет бил раздиран от гражданска война и за кратко над него управлявал един ханаанец на име Arisu.
След това дошла Двадесетата династия, чийто втори фараон Рамесес III възстановил могъществото на страната си. При един от походите си той завладял южната част на Филистимската земя, където израилтяните още не се били заселили. По това време те трябва да са били още в пустинята. Но именно през царуването на Рамесес III Египет окончателно изгубил Газа и съседните градове, завзети от Pulista, или филистимците.
След Рамесес III Египет западнал. Соломон се оженил за дъщерята на един от последните царе на Двадесет и първата династия, която била свалена от Сусаким I, военачалника на либийските наемници, основал Двадесет и втората династия (3 Цар 11:40; 14:25, 26). Списък на местата, които той завладял във Филистимската земя, е издълбан от външната страна на южната стена на храма в Карнак.
По времето на Езекия Египет бил завладян от етиопци от Судан, които съставили Двадесет и петата династия. Третият от тях бил Тирак (4 Цар 19:9). През 674 г. пр. Хр. страната била завладяна от асирийците, които я разделили на двадесет сатрапии, а Тирак бил изтласкан обратно във владенията на предците си. Четиринадесет години по-късно тя успешно въстанала под предводителството на Псаметих I от Саис, основателя на Двадесет и шестата династия. Сред приемниците му били фараон Нехао (4 Цар 23:29) и фараон Хофра, или Априй (Ер. 37:5, 7, 11). Династията приключила през 525 г. пр. Хр., когато страната била покорена от Камбиз. Скоро след това тя била организирана като персийска сатрапия.
Титлата „фараон“, давана на египетските царе, е египетското Per-aa, или „Велик дом“, което може да се сравни с названието „Висока порта“. Тя се среща в много ранни египетски текстове.
Египетската религия била странна смесица от пантеизъм и поклонение на животни, като боговете били почитани под формата на животни. Докато образованите слоеве разбирали многобройните си божества като проявления на една вездесъща и всемогъща божествена сила, по-нисшите слоеве смятали животните за въплъщения на боговете.
По времето на Старото царство Птах, Създателят, богът на Мемфис, стоял начело на пантеона; по-късно Амон, богът на Тива, заел мястото му. Амон, както повечето други богове, бил отъждествяван с Ра, бога на слънцето в Хелиопол.
Египтяните вярвали във възкресение и бъдещ живот, както и в задгробно състояние, в което наградите и наказанията зависят от поведението ни в този свят. Съдия на мъртвите бил Озирис, който бил убит от Сет, олицетворението на злото, а след това върнат към живот. За смъртта му отмъстил синът му Хор, когото египтяните призовавали като свой „Изкупител“. Озирис и Хор заедно с Изида образували троица, смятана за представяща бога на слънцето под различни образи.
Дори по времето на Авраам Египет бил процъфтяваща и утвърдена монархия. Най-древната му столица през историческия период била Мемфис, чиито развалини още могат да се видят близо до пирамидите и Сфинкса. Когато Старото царство на Менес приключило, центърът на царството бил преместен в Тива, на около 300 мили по-нагоре по Нил. Малко след това Делтата била завладяна от хиксосите, или царете пастири, които установили столицата си в Цоан, гръцкия Танис, днешния Сан, на Таниския ръкав на Нил. Всичко това се случило преди времето на новия цар, „който не познаваше Йосиф“ (Изх. 1:8). В по-късно време Египет бил завладян от персите (525 г. пр. Хр.) и от гърците под предводителството на Александър Велики (332 г. пр. Хр.), след когото Птолемеите управлявали страната в продължение на три века. Впоследствие тя била за известно време провинция на Римската империя; накрая, през 1517 г. сл. Хр., попаднала в ръцете на турците, от чиято империя все още номинално е част. Авраам и Сара отишли в Египет по времето на царете пастири. Изгнанието на Йосиф и преселването на Яков в „земята Гесем“ станали около 200 години по-късно. След смъртта на Соломон Сусаким, египетският цар, нахлул във Филистимската земя (3 Цар 14:25). Той оставил списък на завладените от него градове.
Множество забележителни глинени плочки, открити в Tell-el-Amarna в Горен Египет, са най-важните исторически свидетелства, откривани някога във връзка с Библията. Те най-пълно потвърждават историческите сведения в книгата на Иисус Навин и доказват древността на цивилизацията в Сирия и Филистимската земя. Тъй като глината в различните части на Филистимската земя се различава, установено е, че само по нея може да се определи откъде произхождат плочките, когато името на автора е изгубено. Надписите са клинописни и на арамейски език, подобен на асирийския. Авторите са финикийци, аморейци и филистимци, но в нито един случай хети, макар да се споменават хети. Плочките съдържат официални донесения и писма, датиращи от 1480 г. пр. Хр., адресирани до двамата фараони Аменофис III и IV, последните от тази династия, от царете и управителите на Финикия и Филистимската земя. В тях се срещат имената на трима царе, убити от Иисус Навин: Адониседек, цар на Йерусалим, Яфия, цар на Лахис (Ис.Нав. 10:3), и Явин, цар на Асор (11:1); освен това се казва, че евреите (Abiri) дошли от пустинята.
Главните библейски пророчества за Египет са следните: Ис. 19; Ер. 43: 8-13; 44:30; 46; Езек. 29-32; и лесно би могло да се покаже, че всички те са се изпълнили по забележителен начин. Например необичайното изчезване на Ноф (т.е. Мемфис) е изпълнение на Ер. 46:19, Езек. 30:13.
The land of the Nile and the pyramids, the oldest kingdom of which we have any record, holds a place of great significance in Scripture.
The Egyptians belonged to the white race, and their original home is still a matter of dispute. Many scholars believe that it was in Southern Arabia, and recent excavations have shown that the valley of the Nile was originally inhabited by a low-class population, perhaps belonging to the Nigritian stock, before the Egyptians of history entered it. The ancient Egyptian language, of which the latest form is Coptic, is distantly connected with the Semitic family of speech.
Egypt consists geographically of two halves, the northern being the Delta, and the southern Upper Egypt, between Cairo and the First Cataract. In the Old Testament, Northern or Lower Egypt is called Mazor, “the fortified land” (Isa. 19:6; 37: 25, where the A.V. mistranslates “defence” and “besieged places”); while Southern or Upper Egypt is Pathros, the Egyptian Pa-to-Res, or “the land of the south” (Isa. 11:11). But the whole country is generally mentioned under the dual name of Mizraim, “the two Mazors.”
The civilization of Egypt goes back to a very remote antiquity. The two kingdoms of the north and south were united by Menes, the founder of the first historical dynasty of kings. The first six dynasties constitute what is known as the Old Empire, which had its capital at Memphis, south of Cairo, called in the Old Testament Moph (Hos. 9:6) and Noph. The native name was Mennofer, “the good place.”
The Pyramids were tombs of the monarchs of the Old Empire, those of Gizeh being erected in the time of the Fourth Dynasty. After the fall of the Old Empire came a period of decline and obscurity. This was followed by the Middle Empire, the most powerful dynasty of which was the Twelfth. The Fayyum was rescued for agriculture by the kings of the Twelfth Dynasty; and two obelisks were erected in front of the temple of the sun-god at On or Heliopolis (near Cairo), one of which is still standing. The capital of the Middle Empire was Thebes, in Upper Egypt.
The Middle Empire was overthrown by the invasion of the Hyksos, or shepherd princes from Asia, who ruled over Egypt, more especially in the north, for several centuries, and of whom there were three dynasties of kings. They had their capital at Zoan or Tanis (now San), in the north-eastern part of the Delta. It was in the time of the Hyksos that Abraham, Jacob, and Joseph entered Egypt. The Hyksos were finally expelled about B.C. 1600, by the hereditary princes of Thebes, who founded the Eighteenth Dynasty, and carried the war into Asia. Canaan and Syria were subdued, as well as Cyprus, and the boundaries of the Egyptian Empire were fixed at the Euphrates. The Soudan, which had been conquered by the kings of the Twelfth Dynasty, was again annexed to Egypt, and the eldest son of the Pharaoh took the title of “Prince of Cush.”
One of the later kings of the dynasty, Amenophis IV., or Khu-n-Aten, endeavoured to supplant the ancient state religion of Egypt by a new faith derived from Asia, which was a sort of pantheistic monotheism, the one supreme god being adored under the image of the solar disk. The attempt led to religious and civil war, and the Pharaoh retreated from Thebes to Central Egypt, where he built a new capital, on the site of the present Tell-el-Amarna. The cuneiform tablets that have been found there represent his foreign correspondence (about B.C. 1400). He surrounded himself with officials and courtiers of Asiatic, and more especially Canaanitish, extraction; but the native party succeeded eventually in overthrowing the government, the capital of Khu-n-Aten was destroyed, and the foreigners were driven out of the country, those that remained being reduced to serfdom.
The national triumph was marked by the rise of the Nineteenth Dynasty, in the founder of which, Rameses I., we must see the “new king, who knew not Joseph.” His grandson, Rameses II., reigned sixty-seven years (B.C. 1348-1281), and was an indefatigable builder. As Pithom, excavated by Dr. Naville in 1883, was one of the cities he built, he must have been the Pharaoh of the Oppression. The Pharaoh of the Exodus may have been one of his immediate successors, whose reigns were short. Under them Egypt lost its empire in Asia, and was itself attacked by barbarians from Libya and the north.
The Nineteenth Dynasty soon afterwards came to an end; Egypt was distracted by civil war; and for a short time a Canaanite, Arisu, ruled over it.
Then came the Twentieth Dynasty, the second Pharaoh of which, Rameses III., restored the power of his country. In one of his campaigns he overran the southern part of Palestine, where the Israelites had not yet settled. They must at the time have been still in the wilderness. But it was during the reign of Rameses III. that Egypt finally lost Gaza and the adjoining cities, which were seized by the Pulista, or Philistines.
After Rameses III., Egypt fell into decay. Solomon married the daughter of one of the last kings of the Twenty-first Dynasty, which was overthrown by Shishak I., the general of the Libyan mercenaries, who founded the Twenty-second Dynasty (1 Kings 11:40; 14:25, 26). A list of the places he captured in Palestine is engraved on the outside of the south wall of the temple of Karnak.
In the time of Hezekiah, Egypt was conquered by Ethiopians from the Soudan, who constituted the Twenty-fifth Dynasty. The third of them was Tirhakah (2 Kings 19:9). In B.C. 674 it was conquered by the Assyrians, who divided it into twenty satrapies, and Tirhakah was driven back to his ancestral dominions. Fourteen years later it successfully revolted under Psammetichus I. of Sais, the founder of the Twenty-sixth Dynasty. Among his successors were Necho (2 Kings 23:29) and Hophra, or Apries (Jer. 37:5, 7, 11). The dynasty came to an end in B.C. 525, when the country was subjugated by Cambyses. Soon afterwards it was organized into a Persian satrapy.
The title of Pharaoh, given to the Egyptian kings, is the Egyptian Per-aa, or “Great House,” which may be compared to that of “Sublime Porte.” It is found in very early Egyptian texts.
The Egyptian religion was a strange mixture of pantheism and animal worship, the gods being adored in the form of animals. While the educated classes resolved their manifold deities into manifestations of one omnipresent and omnipotent divine power, the lower classes regarded the animals as incarnations of the gods.
Under the Old Empire, Ptah, the Creator, the god of Memphis, was at the head of the Pantheon; afterwards Amon, the god of Thebes, took his place. Amon, like most of the other gods, was identified with Ra, the sun-god of Heliopolis.
The Egyptians believed in a resurrection and future life, as well as in a state of rewards and punishments dependent on our conduct in this world. The judge of the dead was Osiris, who had been slain by Set, the representative of evil, and afterwards restored to life. His death was avenged by his son Horus, whom the Egyptians invoked as their “Redeemer.” Osiris and Horus, along with Isis, formed a trinity, who were regarded as representing the sun-god under different forms.
Even in the time of Abraham, Egypt was a flourishing and settled monarchy. Its oldest capital, within the historic period, was Memphis, the ruins of which may still be seen near the Pyramids and the Sphinx. When the Old Empire of Menes came to an end, the seat of empire was shifted to Thebes, some 300 miles farther up the Nile. A short time after that, the Delta was conquered by the Hyksos, or shepherd kings, who fixed their capital at Zoan, the Greek Tanis, now San, on the Tanic arm of the Nile. All this occurred before the time of the new king “which knew not Joseph” (Ex. 1:8). In later times Egypt was conquered by the Persians (B.C. 525), and by the Greeks under Alexander the Great (B.C. 332), after whom the Ptolemies ruled the country for three centuries. Subsequently it was for a time a province of the Roman Empire; and at last, in A.D. 1517, it fell into the hands of the Turks, of whose empire it still forms nominally a part. Abraham and Sarah went to Egypt in the time of the shepherd kings. The exile of Joseph and the migration of Jacob to “the land of Goshen” occurred about 200 years later. On the death of Solomon, Shishak, king of Egypt, invaded Palestine (1 Kings 14:25). He left a list of the cities he conquered.
A number of remarkable clay tablets, discovered at Tell-el-Amarna in Upper Egypt, are the most important historical records ever found in connection with the Bible. They most fully confirm the historical statements of the Book of Joshua, and prove the antiquity of civilization in Syria and Palestine. As the clay in different parts of Palestine differs, it has been found possible by the clay alone to decide where the tablets come from when the name of the writer is lost. The inscriptions are cuneiform, and in the Aramaic language, resembling Assyrian. The writers are Phoenicians, Amorites, and Philistines, but in no instance Hittites, though Hittites are mentioned. The tablets consist of official dispatches and letters, dating from B.C. 1480, addressed to the two Pharaohs, Amenophis III. and IV., the last of this dynasty, from the kings and governors of Phoenicia and Palestine. There occur the names of three kings killed by Joshua, Adoni-zedec, king of Jerusalem, Japhia, king of Lachish (Josh. 10:3), and Jabin, king of Hazor (11:1); also the Hebrews (Abiri) are said to have come from the desert.
The principal prophecies of Scripture regarding Egypt are these, Isa. 19; Jer. 43: 8-13; 44:30; 46; Ezek. 29-32; and it might be easily shown that they have all been remarkably fulfilled. For example, the singular disappearance of Noph (i.e., Memphis) is a fulfilment of Jer. 46:19, Ezek. 30:13.
Източници: OpenBible.info Bible Geocoding Data (CC BY 4.0, a7a59b4) · STEPBible TIPNR (CC BY 4.0, Brook_of_Egypt@Num.34.5-Ezk) · Theographic Bible Metadata (CC BY-SA 4.0, egypt_259) · Wikidata (CC0 1.0, Q10719024)