извел Израил от Египет при Изхода (Изх 13:3) машинен превод
Родословна линия: Бог › Адам › Сит › Енос › Каинан › Малелеил › Яред › Енох › Матусал › Ламех › Ной › Сим › Арфаксад › Каинан › Сала › Евер › Фалек › Рагав › Серух › Нахор › Тара › Авраам › Исаак › Яков › Левий › Каат › Амрам › Моисей
Зареждане на препратките към книгите…
Пряко посочена · Възраст, пряко посочена в библейския текст.
The year of Moses_1's birth is the year of the Exodus (2515) - his age when he spoke with Pharaoh before the Exodus (80) = 2435
The year of Moses_1's death is the year he was born (2435) + his age at death (120) = 2555
Moses was 80 when they spoke with Pharaoh at the time of the Exodus so Moses was born 80 years before the Exodus.
Абсолютните години са условни хронологични оценки. Библейският пасаж може да посочва възраст или събитие, но не установява сам по себе си година пр. Хр. Различните календарни системи са запазени отделно.
2435 → ≈ 1570 пр. Хр.
Birth_Moses_1 · event_year_ahbibledata/BibleData-Event.csv · запис 111ffdb18d5fdd85ddbd7b8e573daa22b230683a65b07b0b1e9c20cf4ede26ff71e2435 → ≈ 1570 пр. Хр.
Life_of_Moses_1 · start_year_ahbibledata/BibleData-Epoch.csv · запис 402cb0deb7cf17f82080c054c909ef702300228688d9a3ed2adb5cf82aea12fb5d1527 → ≈ 1527 пр. Хр.
Birth_Moses_1 · bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 111ffdb18d5fdd85ddbd7b8e573daa22b230683a65b07b0b1e9c20cf4ede26ff71e2368 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Birth_Moses_1 · shulman_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 111ffdb18d5fdd85ddbd7b8e573daa22b230683a65b07b0b1e9c20cf4ede26ff71e2433 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Birth_Moses_1 · ussher_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 111ffdb18d5fdd85ddbd7b8e573daa22b230683a65b07b0b1e9c20cf4ede26ff71e1571 → ≈ 1571 пр. Хр.
Birth_Moses_1 · ussher_bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 111ffdb18d5fdd85ddbd7b8e573daa22b230683a65b07b0b1e9c20cf4ede26ff71e-1571 · Календарното тълкуване не е проверено; показана е суровата стойност.
moses_2108 · birthYeartheographic/People.csv · запис 2097c25650531c8a5941af37c2a47ea82e961c2caacb111b761960055f39fab4cf482555 → ≈ 1450 пр. Хр.
Death_Moses_1 · event_year_ahbibledata/BibleData-Event.csv · запис 131490a0fbef1714487d58ac6cb5cfab06aafc8fd74b39771abac8e2a2a4a1eaa232555 → ≈ 1450 пр. Хр.
Life_of_Moses_1 · end_year_ahbibledata/BibleData-Epoch.csv · запис 402cb0deb7cf17f82080c054c909ef702300228688d9a3ed2adb5cf82aea12fb5dbiblical-age:Moses_1 · derived_end_yeardatabase:person_age_evidence · запис 3181d55a019513dcbc3dabd3be9b94f548fd05fc8ee6c5eb60386efd4951c92aee1407 → ≈ 1407 пр. Хр.
Death_Moses_1 · bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 131490a0fbef1714487d58ac6cb5cfab06aafc8fd74b39771abac8e2a2a4a1eaa232488 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Death_Moses_1 · shulman_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 131490a0fbef1714487d58ac6cb5cfab06aafc8fd74b39771abac8e2a2a4a1eaa232553 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Death_Moses_1 · ussher_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 131490a0fbef1714487d58ac6cb5cfab06aafc8fd74b39771abac8e2a2a4a1eaa231451 → ≈ 1451 пр. Хр.
Death_Moses_1 · ussher_bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 131490a0fbef1714487d58ac6cb5cfab06aafc8fd74b39771abac8e2a2a4a1eaa23-1452 · Календарното тълкуване не е проверено; показана е суровата стойност.
moses_2108 · deathYeartheographic/People.csv · запис 2097c25650531c8a5941af37c2a47ea82e961c2caacb111b761960055f39fab4cf48
Моисей бил пророк, чрез когото Бог извел Израил от робството в Египет и дал на израилтяните закона.
Moses was a prophet whom God used to lead Israel out of slavery in Egypt and give them the law.
Моисей се родил на Амрам и Йохаведа, левити в Египет, по време, когато фараонът бил заповядал всички еврейски младенци от мъжки пол да бъдат убити (Изх 2:1-2). Майка му го крила три месеца, след което го поставила в кошница в Нил, където дъщерята на фараона го намерила и осиновила (Изх 2:3-10). Като възрастен Моисей убил египтянин, който биел евреин, и избягал в Мадиам (Изх 2:11-15). Там се оженил за Сепфора и работел като пастир при тъста си Йотор (Изх 2:16-22).
Бог се явил на Моисей в горящ храст и го призовал да изведе Израил от Египет (Изх 3-4). Моисей, заедно с брат си Аарон, отишъл при фараона с искането да пусне Израил (Изх 5:1). Чрез поредица от десет язви Бог принудил фараона да освободи израилтяните (Изх 7-12). Моисей ги извел от Египет, превел ги през Червено море и ги отвел до планината Синай (Изх 13-19). Там Бог дал на Моисей Закона и наставления за скинията (Изх 20-31).
Докато Моисей бил на планината, Израил направил златен телец и му се поклонил (Изх 32). Моисей се застъпил за народа и Бог се отказал да го унищожи (Изх 32-34). Моисей надзиравал изграждането на скинията (Изх 35-40). Той водил Израил четиридесет години в пустинята, като посредничел между народа и Бога (Числ, Втор). Бог забранил на Моисей да влезе в Ханаан заради непослушанието му при Мерива (Числ 20:1-13). Преди смъртта си Моисей видял обещаната земя от планината Нево (Втор 34:1-4). Той починал на 120-годишна възраст и бил погребан от Бога (Втор 34:5-8).
Новият завет говори за Моисей като за онзи, чрез когото е даден Законът (Йоан 1:17), като за предобраз на Христос (Йоан 3:14) и като за най-великия пророк на стария завет (Деян 3:22-23).
В няколко ръкописа на Съд 18:30 той е наречен „Манасия“, за да се избегне опозоряването на името му, когато неговият внук поставил идол.
Moses was born to Amram and Jochebed, Levites in Egypt, at a time when Pharaoh had commanded that all Hebrew male infants be killed (Exo 2:1-2). His mother hid him for three months, then placed him in a basket on the Nile where Pharaoh's daughter found and adopted him (Exo 2:3-10). As an adult, Moses killed an Egyptian who was beating a Hebrew and fled to Midian (Exo 2:11-15). There he married Zipporah and worked as a shepherd for his father-in-law Jethro (Exo 2:16-22).
God appeared to Moses in a burning bush and called him to lead Israel out of Egypt (Exodus 3-4). Moses, along with his brother Aaron, went to Pharaoh demanding that he let Israel go (Exo 5:1). Through a series of ten plagues, God compelled Pharaoh to release the Israelites (Exodus 7-12). Moses led them out of Egypt, through the Red Sea, and to Mount Sinai (Exodus 13-19). There God gave Moses the law and instructions for the tabernacle (Exodus 20-31).
While Moses was on the mountain, Israel made and worshiped a golden calf (Exodus 32). Moses interceded for the people and God relented from destroying them (Exodus 32-34). Moses oversaw the construction of the tabernacle (Exodus 35-40). He led Israel for forty years in the wilderness, mediating between them and God (Numbers, Deuteronomy). God prohibited Moses from entering Canaan because of his disobedience at Meribah (Num 20:1-13). Before his death, Moses viewed the promised land from Mount Nebo (Deu 34:1-4). He died at 120 years old and was buried by God (Deu 34:5-8).
The New Testament refers to Moses as the giver of the law (Jhn 1:17), a type of Christ (Jhn 3:14), and the greatest prophet of the old covenant (Act 3:22-23).
He is named "Manasseh" in several manuscripts of Judges 18.30 to save shaming his name when his grandson set up an idol.
Извлечен (или от египетското mesu, „син“; оттук Рамесес, царски син). По покана на фараона (Бит. 45:17-25) Яков и синовете му слезли в Египет. Това преселване вероятно станало около 350 години преди раждането на Моисей. Няколко века преди Йосиф Египет бил завладян от скотовъден семитски народ от Азия — хиксосите, които жестоко подчинили местните египтяни, народ от африкански произход. Яков и хората му били свикнали с пастирския живот и при пристигането си в Египет били приети благосклонно от царя, който им отредил „най-добрата част от земята“, земята Гесем, за да живеят там. Хиксоският, или „пастирският“, цар, който проявил такава благосклонност към Йосиф и семейството му, по всяка вероятност бил фараонът Апопи (или Апопис).
При тази благосклонност израилтяните започнали да се „умножават твърде много“ (Бит. 47:27) и се разпространили на запад и на юг. Накрая господството на хиксосите приключило. На потомците на Яков било позволено необезпокоявано да запазят владението си над Гесем, но след смъртта на Йосиф положението им вече не било толкова благоприятно. Египтяните започнали да ги презират и настъпил периодът на тяхното „угнетение“ (Бит. 15:13). Те били жестоко потискани. Въпреки това продължавали да се увеличават по брой и „земята се изпълнила с тях“ (Изх. 1:7). Местните египтяни гледали на тях с подозрение, така че те изпитвали всички трудности на борбата за съществуване.
С течение на времето „се възцарил цар [вероятно Сети I], който не познавал Йосиф“ (Изх. 1:8). Обстоятелствата в страната били такива, че този цар сметнал за необходимо да отслаби израилските си поданици, като ги потиска и постепенно намалява броя им. Затова те били превърнати в държавни роби и използвани за многобройните му строежи, особено за изграждането на градове със складове, храмове и дворци. Израилевите синове били принуждавани да работят безмилостно. Животът им бил огорчен от тежко робство и „всяка работа, на която ги принуждавали, била безмилостна“ (Изх. 1:13, 14). Но това жестоко потисничество не довело до очакваното намаляване на броя им. Напротив, „колкото повече египтяните ги угнетявали, толкова повече те се умножавали и разраствали“ (Изх. 1:12).
След това царят се опитал чрез тайно споразумение със съсловието на акушерките да постигне унищожението на всички еврейски деца от мъжки пол, които щели да се родят. Но желанието на царя не било изпълнявано строго; акушерките щадели момчетата, така че „народът се умножавал“ повече от всякога. След като и този опит се провалил, царят издал публична заповед, с която призовавал народа да умъртвява всички еврейски момчета, като ги хвърля в реката (Изх. 1:22). Но и чрез тази заповед царят не постигнал целта си.
Едно от еврейските семейства, в които тази жестока царска заповед предизвикала голяма тревога, било семейството на Амрам, от рода на каатците (Изх. 6:16-20). Той живеел в Мемфис, тогавашната столица, или близо до него, със съпругата си Йохаведа и двете им деца — Мариам, момиче на около петнадесет години, и Аарон, момче на три години. В този тих дом се родило момче (1571 г. пр. Хр.). Три месеца майка му го криела в къщата от градските власти. Но когато укриването станало трудно, Йохаведа намерила начин да привлече вниманието на царската дъщеря към детето си, като направила за него кошче от тръстика и го поставила сред тръстиките, които растели край реката на мястото, където царската дъщеря обикновено слизала да се къпе. Планът ѝ успял. Царската дъщеря „видяла детето; и ето, детето плачело“. Царската дъщеря (вж. ФАРАОНОВАТА ДЪЩЕРЯ [1]) изпратила Мариам, която стояла наблизо, да доведе кърмачка. Тя отишла и довела майката на детето, на която царската дъщеря казала: „Вземи това дете и ми го кърми, а аз ще ти плащам.“ Така детето на Йохаведа, което царската дъщеря нарекла „Моисей“, т.е. „Спасен от водата“ (Изх. 2:10), в крайна сметка било върнато на майка си.
Щом настъпило обичайното време за отбиване на детето, то било преместено от скромното жилище на баща си в царския дворец, където било отгледано като осиновен син на царската дъщеря; вероятно майка му го придружила и продължила да се грижи за него. Той израснал сред целия блясък и оживление на египетския двор, но вероятно поддържал постоянна връзка с майка си, което било от изключително значение за религиозната му вяра и за интереса му към неговите „братя“. Несъмнено за образованието му се полагали особени грижи и той се радвал на всички предимства на обучението както за тялото, така и за ума си. Накрая станал „научен на цялата мъдрост на египтяните“ (Деян 7:22). По онова време Египет имал два главни центъра на знанието, или университета, в единия от които, вероятно този в Хелиопол, той завършил образованието си. Моисей, вече на около двадесет години, прекарал още над двадесет години, преди да заеме видно място в библейската история. Тези двадесет години вероятно преминали във военна служба. Йосиф Флавий е записал предание, според което той играл водеща роля във войната, която тогава се водела между Египет и Етиопия; в нея придобил слава на умел пълководец и станал „силен в дела“ (Деян 7:22).
След края на войната в Етиопия Моисей се върнал в египетския двор, където с основание можел да очаква да бъде отрупан с почести и богатства. Но „под спокойното течение на дотогавашния му живот, в който се редували разкошът в двора и сравнителните несгоди във военния стан и при изпълнението на военните му задължения, от детството до юношеството и от юношеството до зрялата възраст се таяло скрито недоволство, може би скрито честолюбие. Моисей, сред цялото си египетско обкръжение, никога не бил забравил, никога не бил пожелал да забрави, че е евреин.“ Сега той решил да се запознае с положението на своите сънародници и „излязъл при братята си и видял тежкия им труд“ (Изх. 2:11). Тази обиколка му разкрила жестокото потисничество и робство, под които те навсякъде стенели, и неизбежно го подтикнала сериозно да обмисли своя дълг към тях. Настъпило времето да свърже съдбата си с тяхната, за да помогне по този начин да бъде строшено робското им иго. Той направил съответния избор (Евр. 11:25-27), уверен, че Бог ще благослови решението му за благото на неговия народ. Тогава напуснал царския дворец и се установил, вероятно в бащиния си дом, като един от еврейския народ, който вече четиридесет години търпял жестоки неправди от египтяните.
Той не можел да остане безразличен към обстановката около себе си и когато един ден излязъл сред народа, се възмутил от един египтянин, който малтретирал евреин. Необмислено вдигнал ръка, убил египтянина и скрил тялото му в пясъка. На следващия ден излязъл отново и заварил двама евреи да се карат. Скоро разбрал, че стореното предишния ден е известно. То стигнало до ушите на фараона („великия Рамесес“, Рамесес II), който „търсел да убие Моисей“ (Изх. 2:15). Обзет от страх, Моисей избягал от Египет и отишъл в Мадиамската земя, южната част на Синайския полуостров, вероятно по почти същия път, по който четиридесет години по-късно отвел израилтяните до Синай. По Божие провидение намерил нов дом в семейството на Рагуил, където останал четиридесет години (Деян 7:30), като несъзнателно се подготвял за великото дело на своя живот.
Внезапно Ангелът Господен му се явил в горящия храст (Изх. 3) и му възложил да слезе в Египет и да „изведе Израилевите синове“ от робството. Отначало той не желаел да отиде, но накрая се подчинил на небесното видение и напуснал Мадиамската земя (4:18-26). По пътя го посрещнали Аарон (вж. съответната статия) и старейшините на Израил (27-31). Пред него и Аарон стояла трудна задача; но Господ бил с тях (гл. 7-12) и избавеното множество излязло победоносно. След изпълнено със събития странстване насам-натам из пустинята накрая ги виждаме разположени на стан в Моавските равнини, готови да преминат Йордан и да влязат в Обетованата земя. Там Моисей се обърнал към събраните старейшини (Втор. 1:1-4; 5:1-26:19; 27:11-30:20), дал на народа последните си наставления и след това изрекъл великата песен (Втор. 32), обличайки в подходящи думи дълбоките чувства на сърцето си в такъв момент и при обзора на такава удивителна история, в която бил играл толкова видна роля. След това, след като благословил племената (33), се изкачил на „планината Нево (вж. съответната статия), на върха на Фасга, който е срещу Йерихон“ (34:1), и оттам огледал земята. „Йехова му показал цялата Галаадска земя до Дан, цялата Нефталимова земя, земята на Ефрем и Манасия, цялата Юдова земя до крайното море, южната земя и равнината на Йерихонската долина, града на палмите, до Сигор“ (Втор. 34:2-3) — великолепното наследство на племената, чийто водач бил толкова дълго; и там умрял на сто и двадесет години, според словото на Господ, и бил погребан от Господ „в една долина в Моавската земя, срещу Ветфегор“ (34:6). Народът го оплаквал тридесет дни.
Така умрял „Моисей, Божият човек“ (Втор. 33:1; Ис.Нав. 14:6). Той се отличавал с кротост, търпение и твърдост и „издържал, сякаш виждал Невидимия“. „И не се издигнал вече в Израил пророк като Моисей, когото Господ познавал лице в лице, по всички знамения и чудеса, които Господ го изпратил да извърши в Египетската земя пред фараона, пред всичките му служители и в цялата му земя, и по всички дела на могъщата му ръка и по всички велики и страшни дела, които Моисей извършил пред очите на целия Израил“ (Втор. 34:10-12).
Името на Моисей често се среща в Псалмите и в пророческите книги като най-видния от пророците.
В Новия Завет той е споменаван като представител на закона и като предобраз на Христос (Йоан 1:17; 2 Кор. 3:13-18; Евр. 3:5, 6). Моисей е единствената личност в Стария Завет, с която Христос сравнява Себе Си (Йоан 5:46; срв. Втор. 18:15, 18, 19; Деян 7:37). В Евр. 3:1-19 това сходство с Моисей е изложено в различни подробности.
В Юда 1:9 се споменава спор между Михаил и дявола за тялото на Моисей. Предполага се, че този спор се отнасял до скриването на тялото на Моисей, за да се предотврати идолопоклонство.
Drawn (or Egypt. mesu, “son;” hence Rameses, royal son). On the invitation of Pharaoh (Gen. 45:17-25), Jacob and his sons went down into Egypt. This immigration took place probably about 350 years before the birth of Moses. Some centuries before Joseph, Egypt had been conquered by a pastoral Semitic race from Asia, the Hyksos, who brought into cruel subjection the native Egyptians, who were an African race. Jacob and his retinue were accustomed to a shepherd’s life, and on their arrival in Egypt were received with favour by the king, who assigned them the “best of the land”, the land of Goshen, to dwell in. The Hyksos or “shepherd” king who thus showed favour to Joseph and his family was in all probability the Pharaoh Apopi (or Apopis).
Thus favoured, the Israelites began to “multiply exceedingly” (Gen. 47:27), and extended to the west and south. At length the supremacy of the Hyksos came to an end. The descendants of Jacob were allowed to retain their possession of Goshen undisturbed, but after the death of Joseph their position was not so favourable. The Egyptians began to despise them, and the period of their “affliction” (Gen. 15:13) commenced. They were sorely oppressed. They continued, however, to increase in numbers, and “the land was filled with them” (Ex. 1:7). The native Egyptians regarded them with suspicion, so that they felt all the hardship of a struggle for existence.
In process of time “a king [probably Seti I.] arose who knew not Joseph” (Ex. 1:8). The circumstances of the country were such that this king thought it necessary to weaken his Israelite subjects by oppressing them, and by degrees reducing their number. They were accordingly made public slaves, and were employed in connection with his numerous buildings, especially in the erection of store-cities, temples, and palaces. The children of Israel were made to serve with rigour. Their lives were made bitter with hard bondage, and “all their service, wherein they made them serve, was with rigour” (Ex. 1:13, 14). But this cruel oppression had not the result expected of reducing their number. On the contrary, “the more the Egyptians afflicted them, the more they multiplied and grew” (Ex. 1:12).
The king next tried, through a compact secretly made with the guild of midwives, to bring about the destruction of all the Hebrew male children that might be born. But the king’s wish was not rigorously enforced; the male children were spared by the midwives, so that “the people multiplied” more than ever. Thus baffled, the king issued a public proclamation calling on the people to put to death all the Hebrew male children by casting them into the river (Ex. 1:22). But neither by this edict was the king’s purpose effected.
One of the Hebrew households into which this cruel edict of the king brought great alarm was that of Amram, of the family of the Kohathites (Ex. 6:16-20), who with his wife Jochebed and two children, Miriam, a girl of perhaps fifteen years of age, and Aaron, a boy of three years, resided in or near Memphis, the capital city of that time. In this quiet home a male child was born (B.C. 1571). His mother concealed him in the house for three months from the knowledge of the civic authorities. But when the task of concealment became difficult, Jochebed contrived to bring her child under the notice of the daughter of the king by constructing for him an ark of bulrushes, which she laid among the flags which grew on the edge of the river at the spot where the princess was wont to come down and bathe. Her plan was successful. The king’s daughter “saw the child; and behold the child wept.” The princess (see PHARAOH’S DAUGHTER [1]) sent Miriam, who was standing by, to fetch a nurse. She went and brought the mother of the child, to whom the princess said, “Take this child away, and nurse it for me, and I will give thee thy wages.” Thus Jochebed’s child, whom the princess called “Moses”, i.e., “Saved from the water” (Ex. 2:10), was ultimately restored to her.
As soon as the natural time for weaning the child had come, he was transferred from the humble abode of his father to the royal palace, where he was brought up as the adopted son of the princess, his mother probably accompanying him and caring still for him. He grew up amid all the grandeur and excitement of the Egyptian court, maintaining, however, probably a constant fellowship with his mother, which was of the highest importance as to his religious belief and his interest in his “brethren.” His education would doubtless be carefully attended to, and he would enjoy all the advantages of training both as to his body and his mind. He at length became “learned in all the wisdom of the Egyptians” (Acts 7:22). Egypt had then two chief seats of learning, or universities, at one of which, probably that of Heliopolis, his education was completed. Moses, being now about twenty years of age, spent over twenty more before he came into prominence in Bible history. These twenty years were probably spent in military service. There is a tradition recorded by Josephus that he took a lead in the war which was then waged between Egypt and Ethiopia, in which he gained renown as a skilful general, and became “mighty in deeds” (Acts 7:22).
After the termination of the war in Ethiopia, Moses returned to the Egyptian court, where he might reasonably have expected to be loaded with honours and enriched with wealth. But “beneath the smooth current of his life hitherto, a life of alternate luxury at the court and comparative hardness in the camp and in the discharge of his military duties, there had lurked from childhood to youth, and from youth to manhood, a secret discontent, perhaps a secret ambition. Moses, amid all his Egyptian surroundings, had never forgotten, had never wished to forget, that he was a Hebrew.” He now resolved to make himself acquainted with the condition of his countrymen, and “went out unto his brethren, and looked upon their burdens” (Ex. 2:11). This tour of inspection revealed to him the cruel oppression and bondage under which they everywhere groaned, and could not fail to press on him the serious consideration of his duty regarding them. The time had arrived for his making common cause with them, that he might thereby help to break their yoke of bondage. He made his choice accordingly (Heb. 11:25-27), assured that God would bless his resolution for the welfare of his people. He now left the palace of the king and took up his abode, probably in his father’s house, as one of the Hebrew people who had for forty years been suffering cruel wrong at the hands of the Egyptians.
He could not remain indifferent to the state of things around him, and going out one day among the people, his indignation was roused against an Egyptian who was maltreating a Hebrew. He rashly lifted up his hand and slew the Egyptian, and hid his body in the sand. Next day he went out again and found two Hebrews striving together. He speedily found that the deed of the previous day was known. It reached the ears of Pharaoh (the “great Rameses,” Rameses II.), who “sought to slay Moses” (Ex. 2:15). Moved by fear, Moses fled from Egypt, and betook himself to the land of Midian, the southern part of the peninsula of Sinai, probably by much the same route as that by which, forty years afterwards, he led the Israelites to Sinai. He was providentially led to find a new home with the family of Reuel, where he remained for forty years (Acts 7:30), under training unconsciously for his great life’s work.
Suddenly the angel of the Lord appeared to him in the burning bush (Ex. 3), and commissioned him to go down to Egypt and “bring forth the children of Israel” out of bondage. He was at first unwilling to go, but at length he was obedient to the heavenly vision, and left the land of Midian (4:18-26). On the way he was met by Aaron (q.v.) and the elders of Israel (27-31). He and Aaron had a hard task before them; but the Lord was with them (ch. 7-12), and the ransomed host went forth in triumph. After an eventful journey to and fro in the wilderness, we see them at length encamped in the plains of Moab, ready to cross over the Jordan into the Promised Land. There Moses addressed the assembled elders (Deut. 1:1-4; 5:1-26:19; 27:11-30:20), and gives the people his last counsels, and then rehearses the great song (Deut. 32), clothing in fitting words the deep emotions of his heart at such a time, and in review of such a marvellous history as that in which he had acted so conspicious a part. Then, after blessing the tribes (33), he ascends to “the mountain of Nebo (q.v.), to the top of Pisgah, that is over against Jericho” (34:1), and from thence he surveys the land. “Jehovah shewed him all the land of Gilead, unto Dan, and all Naphtali, and the land of Ephraim, and Manasseh, and all the land of Judah, unto the utmost sea, and the south, and the plain of the valley of Jericho, the city of palm trees, unto Zoar” (Deut. 34:2-3), the magnificient inheritance of the tribes of whom he had been so long the leader; and there he died, being one hundred and twenty years old, according to the word of the Lord, and was buried by the Lord “in a valley in the land of Moab, over against Beth-peor” (34:6). The people mourned for him during thirty days.
Thus died “Moses the man of God” (Deut. 33:1; Josh. 14:6). He was distinguished for his meekness and patience and firmness, and “he endured as seeing him who is invisible.” “There arose not a prophet since in Israel like unto Moses, whom the Lord knew face to face, in all the signs and the wonders, which the Lord sent him to do in the land of Egypt to Pharaoh, and to all his servants, and to all his land, and in all that mighty hand, and in all the great terror which Moses shewed in the sight of all Israel” (Deut. 34:10-12).
The name of Moses occurs frequently in the Psalms and Prophets as the chief of the prophets.
In the New Testament he is referred to as the representative of the law and as a type of Christ (John 1:17; 2 Cor. 3:13-18; Heb. 3:5, 6). Moses is the only character in the Old Testament to whom Christ likens himself (John 5:46; comp. Deut. 18:15, 18, 19; Acts 7:37). In Heb. 3:1-19 this likeness to Moses is set forth in various particulars.
In Jude 1:9 mention is made of a contention between Michael and the devil about the body of Moses. This dispute is supposed to have had reference to the concealment of the body of Moses so as to prevent idolatry.
Източници: BibleData (CC BY 4.0, Moses_1) · STEPBible TIPNR (CC BY 4.0, Moses@Exo.2.10-Rev) · Theographic Bible Metadata (CC BY-SA 4.0, moses_2108)