Баща на множество, син на Тара, споменат (Бит. 11:27) преди по-големите си братя Нахор и Харан, защото бил наследник на обещанията. До седемдесетгодишна възраст Аврам живял сред роднините си в родната си страна Халдея. След това заедно с баща си, семейството си и целия си дом напуснал град Ур, където дотогава живеел, и се отправил на около 300 мили на север към Харан, където останал петнадесет години. Причината за преселването му бил призив от Бога (Деян 7:2-4). В Стария завет този първи призив не се споменава; той обаче се подразбира в Бит. 12. Докато пребивавали в Харан, Тара починал на 205-годишна възраст. Тогава Аврам получил втори, по-определен призив, придружен от обещание от Бога (Бит. 12:1, 2); след това потеглил, като взел със себе си племенника си Лот, „без да знае къде отива“ (Евр. 11:8). Той се доверявал безусловно на ръководството на Онзи, Който го бил призовал.
Аврам, заедно с многобройния си дом, наброяващ вероятно хиляда души, започнал скитнически живот и обитавал шатри. Преминавайки по долината на Явок в Ханаанската земя, той установил първия си стан при Сихем (Бит. 12:6), в долината или дъбравата на Море, между Евал на север и Гаризим на юг. Тук получил великото обещание: „Ще произведа от тебе голям народ“ и т.н. (Бит. 12:2, 3, 7). Това обещание обхващало не само земни, но и духовни благословения. То означавало, че той е избраният прародител на великия Избавител, Чието идване било предсказано отдавна (Бит. 3:15). Скоро след това, по неспомената причина, той преместил шатрата си в планинската област между Ветил, наричан тогава Луз, и Гай — градове, отдалечени на около две мили един от друг, — където издигнал жертвеник на „Йехова“. Отново се преместил в южната част на Филистимската земя, наричана от евреите Негев; накрая глад го принудил да слезе в Египет. Това станало по времето на хиксосите — семитски народ, който тогава държал египтяните в подчинение. Тук се случила онази измама от страна на Аврам, заради която той бил укорен от фараона (Бит. 12:18). Сарая му била върната; фараонът го обсипал с дарове и му препоръчал да напусне страната. Той се завърнал в Ханаан по-богат, отколкото когато го напуснал, „с добитък, със сребро и със злато“ (Бит. 12:8; 13:2. Срв. Пс. 105:13, 14). След това всички се отправили на север и се върнали на предишното си място край Ветил. Тук между пастирите на Лот и тези на Аврам възникнали спорове за водата и пасищата. Аврам великодушно предоставил на Лот да избере пасищната земя. (Срв. 1 Кор. 6:7.) Лот избрал добре напояваната равнина, в която се намирал Содом, и се преместил там; така чичото и племенникът се разделили. Веднага след това Аврам бил ободрен чрез повторение на вече дадените му обещания, а после се преместил в равнината или „дъбравата“ на Мамре, която е в Хеврон. Най-сетне се установил тук, като разпънал шатрата си под прочут дъб или теревинт, наричан „дъбът на Мамре“ (Бит. 13:18). Това било третото място, където се установил в тази земя.
Около четиринадесет години преди това, докато Аврам бил още в Халдея, Ходологомор, царят на Елам, нахлул във Филистимската земя и подчинил на данък петте града в равнината, в която се бил преместил Лот. Жителите на тези градове смятали данъка за тежко бреме и след дванадесет години въстанали. Това навлякло върху тях отмъщението на Ходологомор, който бил в съюз с още четирима царе. Той опустошил цялата страна, ограбил градовете и отвел жителите им като роби. Сред пострадалите по този начин бил и Лот. Като чул за бедствието, сполетяло племенника му, Аврам незабавно събрал от собствения си дом отряд от 318 въоръжени мъже и, след като към него се присъединили аморейските вождове Мамре, Анер и Ешкол, се впуснал в преследване на Ходологомор и го настигнал близо до изворите на Йордан. Те нападнали и разгромили войската му, преследвали я през планинската верига Антиливан чак до Хова, близо до Дамаск, а след това се върнали, като донесли обратно цялата отнесена плячка. Когато се връщали през Салим, тоест Йерусалим, царят на това място, Мелхиседек, излязъл да ги посрещне с храна и питие. Аврам му дал една десета от плячката, признавайки положението му на свещеник на Всевишния Бог (Бит. 14:18-20).
В наскоро открита плочка, датирана от царуването на дядото на Амрафел (Бит. 14:1), един от свидетелите е наречен „амореят, синът на Abiramu“, или Аврам.
След като се завърнал в дома си при Мамре, вече дадените му от Бога обещания били повторени и разширени (Бит. 13:14). „Словото на Господа“ (израз, който тук се среща за първи път) „дойде към него“ (15:1). Сега той разбирал по-добре бъдещето, което очаквало народа, предстоящ да произлезе от него. Сарая, вече седемдесет и пет годишна, в нетърпението си убедила Аврам да вземе египетската ѝ слугиня Агар за наложница, с намерението всяко родено от нея дете да се смята за нейно собствено. Така Измаил бил отгледан по този начин и бил смятан за наследник на тези обещания (Бит. 16). Когато Измаил станал на тринадесет години, Бог отново разкрил още по-ясно и пълно Своя благодатен замисъл; като знак за сигурното изпълнение на този замисъл името на патриарха било променено от Аврам на Авраам (Бит. 17:4, 5), а обредът на обрязването бил установен като знак на завета. Тогава било обявено, че наследникът на тези заветни обещания ще бъде синът на Сарая, макар че тя вече била деветдесетгодишна; било наредено той да бъде наречен Исаак. Същевременно, в памет на обещанията, името на Сарая било променено на Сара. В онзи паметен ден, когато Бог разкрил по този начин Своя замисъл, Авраам, синът му Измаил и всички мъже в дома му били обрязани (Бит. 17). Три месеца след това, докато Авраам седял при входа на шатрата си, видял трима мъже да се приближават. Те приели предложеното им гостоприемство и, седнали под един дъб, се нахранили с храната, която Авраам и Сара приготвили. Единият от тримата посетители бил самият Господ, а другите двама били ангели в човешки образ. При този случай Господ подновил обещанието Си за син от Сара, която била укорена за неверието си. Авраам придружил тримата, когато продължили пътя си. Двамата ангели се отправили към Содом, а Господ останал назад и разговарял с Авраам, като му открил унищожението, което щяло да сполети този виновен град. Патриархът горещо се застъпил за обречения град. Но понеже в него не се намерили дори десет праведници, заради които градът би бил пощаден, предреченото унищожение го сполетяло; рано на следващата сутрин Авраам видял дима от поглъщащия го огън като „дим от пещ“ (Бит. 19:1-28).
След петнадесетгодишно пребиваване при Мамре Авраам се преместил на юг и разпънал шатрата си сред филистимците, близо до Герар. Тук се случил онзи печален случай, когато той прибягнал до извъртане на истината в отношенията си с цар Авимелех (Бит. 20). Скоро след това събитие патриархът напуснал околностите на Герар и се преместил надолу по плодородната долина на около 25 мили до Вирсавия. Вероятно тук се родил Исаак, когато Авраам вече бил стогодишен. Тогава между Сара и Агар възникнала ревност, тъй като синът на Агар, Измаил, вече нямало да бъде смятан за наследник на Авраам. Сара настояла и Агар, и синът ѝ да бъдат отпратени. Това било сторено, макар да било тежко изпитание за Авраам (Бит. 21:12). (Вж. АГАР; ИЗМАИЛ.)
На това място в историята на патриарха има празнина от може би двадесет и пет години. Тези години на мир и щастие били прекарани във Вирсавия. Следващия път, когато го срещаме, вярата му е подложена на сурово изпитание чрез внезапно дошлата до него заповед да отиде и да принесе Исаак, наследника на всички обещания, в жертва на една от планините на Мория. Вярата му издържала изпитанието (Евр. 11:17-19). С непоколебимо послушание той пристъпил към изпълнение на заповедта; когато се готвел да убие сина си, когото бил положил върху жертвеника, вдигнатата му ръка била спряна от ангела на Йехова, а един овен, заплетен в близкия гъсталак, бил хванат и принесен в жертва вместо него. Поради това обстоятелство мястото било наречено „Господ ще промисли“, тоест „Господ ще осигури необходимото“. Дадените на Авраам обещания отново били потвърдени (и това било последното записано слово на Бога към патриарха); той слязъл от планината със сина си и се върнал в дома си във Вирсавия (Бит. 22:19), където живял няколко години, а след това се преместил на север в Хеврон.
Няколко години след това Сара починала в Хеврон на 127-годишна възраст. Тогава Авраам придобил необходимото му място за погребение — пещерата Махпела, — като я купил от собственика ѝ, хетееца Ефрон (Бит. 23); там погребал Сара. Следващата му грижа била да намери съпруга за Исаак и за тази цел изпратил управителя на дома си Елиезер в Харан (или Харан, Деян 7:2), където живеели брат му Нахор и семейството му (Бит. 11:31). В резултат на това Ревека, дъщерята на Нахоровия син Ватуил, станала съпруга на Исаак (Бит. 24). След това самият Авраам взел за съпруга Хетура, която станала майка на шестима синове, чиито потомци по-късно били известни като „синовете на изтока“ (Съд. 6:3), а впоследствие като „сарацини“. Най-сетне всичките му странствания приключили. На 175-годишна възраст, сто години след първото си влизане в Ханаанската земя, той починал и бил погребан в старото семейно гробно място в Махпела (Бит. 25:7-10).
Историята на Авраам оставила широко и дълбоко впечатление върху древния свят и споменавания за нея са вплетени в религиозните предания на почти всички източни народи. Той е наречен „Божи приятел“ (Як 2:23), „верният Авраам“ (Гал. 3:9), „баща на всички нас“ (Рим. 4:16).
Покажи английския оригинал
Father of a multitude, son of Terah, named (Gen. 11:27) before his older brothers Nahor and Haran, because he was the heir of the promises. Till the age of seventy, Abram sojourned among his kindred in his native country of Chaldea. He then, with his father and his family and household, quitted the city of Ur, in which he had hitherto dwelt, and went some 300 miles north to Haran, where he abode fifteen years. The cause of his migration was a call from God (Acts 7:2-4). There is no mention of this first call in the Old Testament; it is implied, however, in Gen. 12. While they tarried at Haran, Terah died at the age of 205 years. Abram now received a second and more definite call, accompanied by a promise from God (Gen. 12:1, 2); whereupon he took his departure, taking his nephew Lot with him, “not knowing whither he went” (Heb. 11:8). He trusted implicitly to the guidance of Him who had called him.
Abram now, with a large household of probably a thousand souls, entered on a migratory life, and dwelt in tents. Passing along the valley of the Jabbok, in the land of Canaan, he formed his first encampment at Sichem (Gen. 12:6), in the vale or oak-grove of Moreh, between Ebal on the north and Gerizim on the south. Here he received the great promise, “I will make of thee a great nation,” etc. (Gen. 12:2, 3, 7). This promise comprehended not only temporal but also spiritual blessings. It implied that he was the chosen ancestor of the great Deliverer whose coming had been long ago predicted (Gen. 3:15). Soon after this, for some reason not mentioned, he removed his tent to the mountain district between Bethel, then called Luz, and Ai, towns about two miles apart, where he built an altar to “Jehovah.” He again moved into the southern tract of Palestine, called by the Hebrews the Negeb; and was at length, on account of a famine, compelled to go down into Egypt. This took place in the time of the Hyksos, a Semitic race which now held the Egyptians in bondage. Here occurred that case of deception on the part of Abram which exposed him to the rebuke of Pharaoh (Gen. 12:18). Sarai was restored to him; and Pharaoh loaded him with presents, recommending him to withdraw from the country. He returned to Canaan richer than when he left it, “in cattle, in silver, and in gold” (Gen. 12:8; 13:2. Comp. Ps. 105:13, 14). The whole party then moved northward, and returned to their previous station near Bethel. Here disputes arose between Lot’s shepherds and those of Abram about water and pasturage. Abram generously gave Lot his choice of the pasture-ground. (Comp. 1 Cor. 6:7.) He chose the well-watered plain in which Sodom was situated, and removed thither; and thus the uncle and nephew were separated. Immediately after this Abram was cheered by a repetition of the promises already made to him, and then removed to the plain or “oak-grove” of Mamre, which is in Hebron. He finally settled here, pitching his tent under a famous oak or terebinth tree, called “the oak of Mamre” (Gen. 13:18). This was his third resting-place in the land.
Some fourteen years before this, while Abram was still in Chaldea, Palestine had been invaded by Chedorlaomer, King of Elam, who brought under tribute to him the five cities in the plain to which Lot had removed. This tribute was felt by the inhabitants of these cities to be a heavy burden, and after twelve years they revolted. This brought upon them the vengeance of Chedorlaomer, who had in league with him four other kings. He ravaged the whole country, plundering the towns, and carrying the inhabitants away as slaves. Among those thus treated was Lot. Hearing of the disaster that had fallen on his nephew, Abram immediately gathered from his own household a band of 318 armed men, and being joined by the Amoritish chiefs Mamre, Aner, and Eshcol, he pursued after Chedorlaomer, and overtook him near the springs of the Jordan. They attacked and routed his army, and pursued it over the range of Anti-Libanus as far as to Hobah, near Damascus, and then returned, bringing back all the spoils that had been carried away. Returning by way of Salem, i.e., Jerusalem, the king of that place, Melchizedek, came forth to meet them with refreshments. To him Abram presented a tenth of the spoils, in recognition of his character as a priest of the most high God (Gen. 14:18-20).
In a recently-discovered tablet, dated in the reign of the grandfather of Amraphel (Gen. 14:1), one of the witnesses is called “the Amorite, the son of Abiramu,” or Abram.
Having returned to his home at Mamre, the promises already made to him by God were repeated and enlarged (Gen. 13:14). “The word of the Lord” (an expression occurring here for the first time) “came to him” (15:1). He now understood better the future that lay before the nation that was to spring from him. Sarai, now seventy-five years old, in her impatience, persuaded Abram to take Hagar, her Egyptian maid, as a concubine, intending that whatever child might be born should be reckoned as her own. Ishmael was accordingly thus brought up, and was regarded as the heir of these promises (Gen. 16). When Ishmael was thirteen years old, God again revealed yet more explicitly and fully his gracious purpose; and in token of the sure fulfilment of that purpose the patriarch’s name was now changed from Abram to Abraham (Gen. 17:4, 5), and the rite of circumcision was instituted as a sign of the covenant. It was then announced that the heir to these covenant promises would be the son of Sarai, though she was now ninety years old; and it was directed that his name should be Isaac. At the same time, in commemoration of the promises, Sarai’s name was changed to Sarah. On that memorable day of God’s thus revealing his design, Abraham and his son Ishmael and all the males of his house were circumcised (Gen. 17). Three months after this, as Abraham sat in his tent door, he saw three men approaching. They accepted his proffered hospitality, and, seated under an oak-tree, partook of the fare which Abraham and Sarah provided. One of the three visitants was none other than the Lord, and the other two were angels in the guise of men. The Lord renewed on this occasion his promise of a son by Sarah, who was rebuked for her unbelief. Abraham accompanied the three as they proceeded on their journey. The two angels went on toward Sodom; while the Lord tarried behind and talked with Abraham, making known to him the destruction that was about to fall on that guilty city. The patriarch interceded earnestly in behalf of the doomed city. But as not even ten righteous persons were found in it, for whose sake the city would have been spared, the threatened destruction fell upon it; and early next morning Abraham saw the smoke of the fire that consumed it as the “smoke of a furnace” (Gen. 19:1-28).
After fifteen years’ residence at Mamre, Abraham moved southward, and pitched his tent among the Philistines, near to Gerar. Here occurred that sad instance of prevarication on his part in his relation to Abimelech the King (Gen. 20). Soon after this event, the patriarch left the vicinity of Gerar, and moved down the fertile valley about 25 miles to Beer-sheba. It was probably here that Isaac was born, Abraham being now an hundred years old. A feeling of jealousy now arose between Sarah and Hagar, whose son, Ishmael, was no longer to be regarded as Abraham’s heir. Sarah insisted that both Hagar and her son should be sent away. This was done, although it was a hard trial to Abraham (Gen. 21:12). (See HAGAR; ISHMAEL.)
At this point there is a blank in the patriarch’s history of perhaps twenty-five years. These years of peace and happiness were spent at Beer-sheba. The next time we see him his faith is put to a severe test by the command that suddenly came to him to go and offer up Isaac, the heir of all the promises, as a sacrifice on one of the mountains of Moriah. His faith stood the test (Heb. 11:17-19). He proceeded in a spirit of unhesitating obedience to carry out the command; and when about to slay his son, whom he had laid on the altar, his uplifted hand was arrested by the angel of Jehovah, and a ram, which was entangled in a thicket near at hand, was seized and offered in his stead. From this circumstance that place was called Jehovah-jireh, i.e., “The Lord will provide.” The promises made to Abraham were again confirmed (and this was the last recorded word of God to the patriarch); and he descended the mount with his son, and returned to his home at Beer-sheba (Gen. 22:19), where he resided for some years, and then moved northward to Hebron.
Some years after this Sarah died at Hebron, being 127 years old. Abraham acquired now the needful possession of a burying-place, the cave of Machpelah, by purchase from the owner of it, Ephron the Hittite (Gen. 23); and there he buried Sarah. His next care was to provide a wife for Isaac, and for this purpose he sent his steward, Eliezer, to Haran (or Charran, Acts 7:2), where his brother Nahor and his family resided (Gen. 11:31). The result was that Rebekah, the daughter of Nahor’s son Bethuel, became the wife of Isaac (Gen. 24). Abraham then himself took to wife Keturah, who became the mother of six sons, whose descendants were afterwards known as the “children of the east” (Judg. 6:3), and later as “Saracens.” At length all his wanderings came to an end. At the age of 175 years, 100 years after he had first entered the land of Canaan, he died, and was buried in the old family burying-place at Machpelah (Gen. 25:7-10).
The history of Abraham made a wide and deep impression on the ancient world, and references to it are interwoven in the religious traditions of almost all Eastern nations. He is called “the friend of God” (James 2:23), “faithful Abraham” (Gal. 3:9), “the father of us all” (Rom. 4:16).
