Самуил бил пророк и последният съдия на Израил преди установяването на монархията, който помазал за царе както Саул, така и Давид. машинен превод
Родословна линия: Бог › Адам › Сит › Енос › Каинан › Малелеил › Яред › Енох › Матусал › Ламех › Ной › Сим › Арфаксад › Каинан › Сала › Евер › Фалек › Рагав › Серух › Нахор › Тара › Авраам › Исаак › Яков › Левий › Каат › Ицхар › Корей › Евиасаф › Асир › Тахат › Уриил › Азария › Саул › Елкана › Амасай › Махат › Елкана › Суф › Нахат › Елиу › Ероам › Елкана › Самуил
Зареждане на препратките към книгите…
Абсолютните години са условни хронологични оценки. Библейският пасаж може да посочва възраст или събитие, но не установява сам по себе си година пр. Хр. Различните календарни системи са запазени отделно.
-1152 · Календарното тълкуване не е проверено; показана е суровата стойност.
samuel_2469 · birthYeartheographic/People.csv · запис 2456c5432f21867c2b88112e666fbefd28739c8817539a051bcced3170516c6b09e3-1060 · Календарното тълкуване не е проверено; показана е суровата стойност.
samuel_2469 · deathYeartheographic/People.csv · запис 2456c5432f21867c2b88112e666fbefd28739c8817539a051bcced3170516c6b09e3Самуил бил пророк и последният съдия на Израил преди установяването на монархията, който помазал за царе както Саул, така и Давид.
Samuel was a prophet and the last judge of Israel before the establishment of the monarchy, who anointed both Saul and David as kings.
Самуил бил пророк и последният съдия на Израил преди установяването на монархията. Той бил роден от Ана, която дотогава била безплодна, и бил посветен да служи на Господ още от раждането си (1 Цар 1:11, 20). Самуил израснал в скинията под ръководството на свещеника Илий (1 Цар 2:18, 21, 26). Бог призовал Самуил, когато той бил още момче, и той станал пророк (1 Цар 3). Самуил изиграл решаваща роля в прехода на Израил от периода на съдиите към монархията. Той повел Израил към решителна победа над филистимците при Масфа (1 Цар 7:5-14) и служил като съдия над Израил (1 Цар 7:15-17). Когато народът поискал цар, Самуил помазал Саул за първи цар на Израил (1 Цар 8-10). Когато обаче Саул не се покорил на Бога, Самуил обявил, че Бог го е отхвърлил като цар (1 Цар 15). След това Самуил помазал Давид за следващ цар (1 Цар 16:1-13). Самуил продължил да напътства и съветва Давид дори когато Саул го преследвал (1 Цар 19:18). След смъртта си Самуил бил погребан в Рама (1 Цар 25:1; 28:3). Той е запомнен като верен пророк и съдия, изиграл ключова роля в историята на Израил (Пс 1 Цар 99:6; Ер 15:1; Деян 3:24; 13:20; Евр 11:32).
В 1 Лет 6:33 той е посочен в родословието на левитите, по-конкретно в родовата линия на Каат, която била едно от трите основни подразделения на левитите (1 Лет 6:1, 33). Този Самуил е предшественик на Еман, който бил един от главните музиканти, назначени от Давид да ръководят богослужението в скинията (1 Лет 6:31-33). Важно е да се отбележи, че този Самуил не е същият човек като пророка и съдията Самуил, който също бил син на човек на име Елкана (1 Цар 1:20). Самуил, споменат в 1 Лет 6:33, живял много по-рано от пророка Самуил и принадлежал към левитския род, който служел в скинията и в храмовото богослужение.
Samuel was a prophet and the last judge of Israel before the establishment of the monarchy. He was born to Hannah, who had been barren, and dedicated to the Lord's service from birth (1Sa.1.11, 20). Samuel grew up in the tabernacle under the guidance of Eli the priest (1Sa.2.18, 21, 26). God called Samuel while he was still a boy, and he became a prophet (1Samuel 3). Samuel played a crucial role in Israel's transition from the period of the judges to the monarchy. He led Israel in a decisive victory over the Philistines at Mizpah (1Sa 7:5-14) and served as a judge over Israel (1Sa 7:15-17). When the people demanded a king, Samuel anointed Saul as the first king of Israel (1Samuel 8-10). However, when Saul disobeyed God, Samuel announced that God had rejected him as king (1Samuel 15). Samuel then anointed David as the next king (1Sa 16:1-13). Samuel continued to guide and counsel David, even when Saul pursued him (1Sa 19:18). After Samuel's death, he was buried in Ramah (1Sa.25.1; 28.3). He is remembered as a faithful prophet and judge who played a pivotal role in Israel's history (Psalm 1Sa 99:6; Jer 15:1; Act.3.24; 13.20; Heb 11:32).
In 1Ch 6:33 he is listed in the genealogy of the Levites, specifically in the line of Kohath, which was one of the three main divisions of the Levites (1Ch.6.1, 33). This Samuel is an ancestor of Heman, who was one of the chief musicians appointed by David to lead worship in the tabernacle (1Ch 6:31-33). It is important to note that this Samuel is not the same person as the prophet and judge Samuel, who was also the son of an Elkanah (1Sa 1:20). The Samuel mentioned in 1Ch 6:33 lived much earlier than the prophet Samuel and was part of the Levitical line that served in the tabernacle and temple worship.
Чут от Бога. Особените обстоятелства, свързани с раждането му, са описани в 1 Цар. 1:20. Ана, една от двете съпруги на Елкана, която дошла в Сило да се поклони пред Господа, усърдно се молела на Бога да стане майка на син. Молитвата ѝ била милостиво изпълнена; а след като детето било отбито, тя го довела в Сило и го посветила на Господа като назорей за цял живот (1:23-2:11). Тук жените, които служели при скинията, се грижели за телесните му нужди и възпитанието му, а Илий се грижел за религиозното му образование. Така вероятно преминали дванадесет години от живота му. „Детето Самуил растеше и придобиваше благоволение както пред Господа, така и пред хората“ (2:26; срв. Лук 2:52). Това било време на голям и все по-нарастващ нравствен упадък в Израил (Съд. 21:19-21; 1 Цар. 2:12-17, 22). Филистимците, чиято численост и мощ напоследък били нараснали значително, на практика владеели страната и държали народа в подчинение (1 Цар. 10:5; 13:3).
По това време благочестивото дете започнало да получава нови откровения от Бога. През нощта до него достигнал тайнствен глас, който го повикал по име, и по наставление на Илий той отговорил: „Говори, Господи, защото Твоят раб слуша.“ Вестта, която дошла от Господа, предвещавала бедствие и гибел за Илий и неговите разпътни синове. Самуил разказал всичко на Илий, чийто единствен отговор на страшните осъждания (1 Цар. 3:11-18) бил: „Той е Господ; нека направи каквото Му е угодно“ — пасивното покорство на слаб характер, а не, в неговия случай, израз на най-висше упование и вяра. Сега Господ се откривал по различни начини на Самуил и славата и влиянието му нараствали из цялата страна като на човек, призован от Бога към пророческо служение. Започнал нов период в историята на Божието царство.
Филистимското иго било тежко и народът, който стенел под повсеместното потисничество, внезапно се вдигнал на бунт и „излязъл на бой срещу филистимците“. При Афек, близо до Евен-Езер, се разразила ожесточена и гибелна битка (1 Цар. 4:1, 2). Израилтяните били победени, като оставили 4 000 убити „на полето“. Народните предводители решили да поправят това голямо поражение, като вземат със себе си ковчега на завета като символ на присъствието на Йехова. Затова, без да се допитат до Самуил, го донесли от Сило в стана близо до Афек. При вида на ковчега сред тях хората „нададоха силен вик, та земята проехтя“. Последвала втора битка и филистимците отново победили израилтяните, превзели с щурм стана им, убили 30 000 души и пленили свещения ковчег. Вестта за тази гибелна битка бързо стигнала до Сило; и щом престарелият Илий чул, че Божият ковчег е пленен, паднал назад от седалището си при входа на светилището, счупил врата си и умрял. Вероятно по съвет на Самуил, който тогава бил около двадесетгодишен, скинията с принадлежностите ѝ била преместена от Сило на някое безопасно място, а накрая в Ноб, където останала много години (21:1).
Филистимците се възползвали от постигнатото надмощие и потеглили към Сило, който ограбили и разрушили (срв. Ер. 7:12; Пс. 78:59). Това било важен преломен момент в историята на Израил. Двадесет години след тази гибелна битка при Афек цялата страна била под филистимско потисничество. През всички тези мрачни години Самуил бил духовна сила в страната. От Рама, родното му място, където живеел, влиянието му се разпростирало във всички посоки сред народа. С неуморна ревност той обикалял от място на място, изобличавал, укорявал и увещавал хората, като се стремял да пробуди у тях съзнание за греховността им и да ги доведе до покаяние. Трудовете му постигнали такъв успех, че „целият Израилев дом скърбеше по Господа“. Самуил свикал народа в Масфа, един от най-високите хълмове в Централна Палестина, където те постили и се молили и под негово ръководство се подготвили за голяма война срещу филистимците, които сега насочили всичките си сили към Масфа, за да смажат израилтяните веднъж завинаги. По застъпничеството на Самуил Бог се намесил в полза на Израил. Самият Самуил бил техен предводител — единственият случай, в който той действал като военен водач. Филистимците били напълно разгромени. Те побягнали в ужас пред израилевата войска и последвало голямо кръвопролитие. Тази битка, състояла се вероятно около 1095 г. пр. Хр., сложила край на четиридесетгодишното филистимско потисничество. В памет на това велико избавление и в знак на благодарност за даруваната помощ Самуил издигнал голям камък на бойното поле и го нарекъл „Евен-Езер“, като казал: „Дотук ни помогна Господ“ (1 Цар. 7:1-12). Това било мястото, където двадесет години по-рано израилтяните претърпели голямо поражение и Божият ковчег бил пленен.
След тази победа над филистимците за Израил настъпил дълъг период на мир (1 Цар. 7:13, 14), през който Самуил изпълнявал длъжността на съдия, като „всяка година обикалял“ от дома си в Рама до Ветил, оттам до Галгал (не този в Йорданската долина, а онзи, който се намирал западно от Евал и Гаризим) и през Масфа се връщал в Рама. Той установил редовно богослужение в Сило, където построил жертвеник; а в Рама събрал около себе си група младежи и основал пророческа школа. Възникналите по този начин пророчески школи, които впоследствие били основани и в Гавая, Ветил, Галгал и Йерихон, оказали важно влияние върху националния характер и историята на народа, като поддържали чистата вяра сред нарастващата поквара. Те просъществували до края на юдейската държава.
Изминали много години, през които Самуил изпълнявал съдийската си длъжност и бил приятел и съветник на народа по всички въпроси от частно и обществено значение. Той бил както велик държавник, така и реформатор и всички го почитали като „гледача“, пророка на Господа. В края на този период, когато вече бил стар, израилевите старейшини дошли при него в Рама (1 Цар. 8:4, 5, 19-22); и като съзнавали колко голяма опасност заплашва народа поради лошото поведение на Самуиловите синове, които той бил назначил за свои помощници със съдийски правомощия и поставил във Вирсавия на филистимската граница, а също и поради надвисналото нашествие на амонците, те поискали над тях да бъде поставен цар. Това искане силно огорчило Самуил. Той възразил и ги предупредил за последиците от такава стъпка. Накрая обаче, след като отнесъл въпроса до Бога, се съгласил с желанията им и помазал Саул (вж. съответната статия) за техен цар (11:15). Преди да се оттегли от обществения живот, свикал народно събрание в Галгал (гл. 12) и там тържествено се обърнал към тях относно собствените си отношения с тях като съдия и пророк.
Остатъка от живота си прекарал в уединение в Рама, като само понякога и при особени обстоятелства отново се появявал публично (1 Цар. 13, 15) с вести от Бога до цар Саул. Докато скърбял за многото беди, които сега сполетели народа, той внезапно бил призован (гл. 16) да отиде във Витлеем и да помаже Давид, сина на Есей, за цар над Израил вместо Саул. След това малко се знае за него до смъртта му, настъпила в Рама, когато вероятно бил около осемдесетгодишен. „И целият Израил се събра, оплака го и го погреба в дома му в Рама“ (25:1) — не в самата къща, а в двора или градината на дома му. (Срв. 4 Цар 21:18; 2 Лет. 33:20; 3 Цар 2:34; Йоан 19:41.)
За предаността на Самуил към Бога и за особеното благоволение, с което Бог се отнасял към него, се споменава в Ер. 15:1 и Пс. 99:6.
Heard of God. The peculiar circumstances connected with his birth are recorded in 1 Sam. 1:20. Hannah, one of the two wives of Elkanah, who came up to Shiloh to worship before the Lord, earnestly prayed to God that she might become the mother of a son. Her prayer was graciously granted; and after the child was weaned she brought him to Shiloh nd consecrated him to the Lord as a perpetual Nazarite (1:23-2:11). Here his bodily wants and training were attended to by the women who served in the tabernacle, while Eli cared for his religious culture. Thus, probably, twelve years of his life passed away. “The child Samuel grew on, and was in favour both with the Lord, and also with men” (2:26; comp. Luke 2:52). It was a time of great and growing degeneracy in Israel (Judg. 21:19-21; 1 Sam. 2:12-17, 22). The Philistines, who of late had greatly increased in number and in power, were practically masters of the country, and kept the people in subjection (1 Sam. 10:5; 13:3).
At this time new communications from God began to be made to the pious child. A mysterious voice came to him in the night season, calling him by name, and, instructed by Eli, he answered, “Speak, Lord; for thy servant heareth.” The message that came from the Lord was one of woe and ruin to Eli and his profligate sons. Samuel told it all to Eli, whose only answer to the terrible denunciations (1 Sam. 3:11-18) was, “It is the Lord; let him do what seemeth him good”, the passive submission of a weak character, not, in his case, the expression of the highest trust and faith. The Lord revealed himself now in divers manners to Samuel, and his fame and his influence increased throughout the land as of one divinely called to the prophetical office. A new period in the history of the kingdom of God now commenced.
The Philistine yoke was heavy, and the people, groaning under the wide-spread oppression, suddenly rose in revolt, and “went out against the Philistines to battle.” A fierce and disastrous battle was fought at Aphek, near to Ebenezer (1 Sam. 4:1, 2). The Israelites were defeated, leaving 4,000 dead “in the field.” The chiefs of the people thought to repair this great disaster by carrying with them the ark of the covenant as the symbol of Jehovah’s presence. They accordingly, without consulting Samuel, fetched it out of Shiloh to the camp near Aphek. At the sight of the ark among them the people “shouted with a great shout, so that the earth rang again.” A second battle was fought, and again the Philistines defeated the Israelites, stormed their camp, slew 30,000 men, and took the sacred ark. The tidings of this fatal battle was speedily conveyed to Shiloh; and so soon as the aged Eli heard that the ark of God was taken, he fell backward from his seat at the entrance of the sanctuary, and his neck brake, and he died. The tabernacle with its furniture was probably, by the advice of Samuel, now about twenty years of age, removed from Shiloh to some place of safety, and finally to Nob, where it remained many years (21:1).
The Philistines followed up their advantage, and marched upon Shiloh, which they plundered and destroyed (comp. Jer. 7:12; Ps. 78:59). This was a great epoch in the history of Israel. For twenty years after this fatal battle at Aphek the whole land lay under the oppression of the Philistines. During all these dreary years Samuel was a spiritual power in the land. From Ramah, his native place, where he resided, his influence went forth on every side among the people. With unwearied zeal he went up and down from place to place, reproving, rebuking, and exhorting the people, endeavouring to awaken in them a sense of their sinfulness, and to lead them to repentance. His labours were so far successful that “all the house of Israel lamented after the Lord.” Samuel summoned the people to Mizpeh, one of the loftiest hills in Central Palestine, where they fasted and prayed, and prepared themselves there, under his direction, for a great war against the Philistines, who now marched their whole force toward Mizpeh, in order to crush the Israelites once for all. At the intercession of Samuel God interposed in behalf of Israel. Samuel himself was their leader, the only occasion in which he acted as a leader in war. The Philistines were utterly routed. They fled in terror before the army of Israel, and a great slaughter ensued. This battle, fought probably about B.C. 1095, put an end to the forty years of Philistine oppression. In memory of this great deliverance, and in token of gratitude for the help vouchsafed, Samuel set up a great stone in the battlefield, and called it “Ebenezer,” saying, “Hitherto hath the Lord helped us” (1 Sam. 7:1-12). This was the spot where, twenty years before, the Israelites had suffered a great defeat, when the ark of God was taken.
This victory over the Philistines was followed by a long period of peace for Israel (1 Sam. 7:13, 14), during which Samuel exercised the functions of judge, going “from year to year in circuit” from his home in Ramah to Bethel, thence to Gilgal (not that in the Jordan valley, but that which lay to the west of Ebal and Gerizim), and returning by Mizpeh to Ramah. He established regular services at Shiloh, where he built an altar; and at Ramah he gathered a company of young men around him and established a school of the prophets. The schools of the prophets, thus originated, and afterwards established also at Gibeah, Bethel, Gilgal, and Jericho, exercised an important influence on the national character and history of the people in maintaining pure religion in the midst of growing corruption. They continued to the end of the Jewish commonwealth.
Many years now passed, during which Samuel exercised the functions of his judicial office, being the friend and counsellor of the people in all matters of private and public interest. He was a great statesman as well as a reformer, and all regarded him with veneration as the “seer,” the prophet of the Lord. At the close of this period, when he was now an old man, the elders of Israel came to him at Ramah (1 Sam. 8:4, 5, 19-22); and feeling how great was the danger to which the nation was exposed from the misconduct of Samuel’s sons, whom he had invested with judicial functions as his assistants, and had placed at Beersheba on the Philistine border, and also from a threatened invasion of the Ammonites, they demanded that a king should be set over them. This request was very displeasing to Samuel. He remonstrated with them, and warned them of the consequences of such a step. At length, however, referring the matter to God, he acceded to their desires, and anointed Saul (q.v.) to be their king (11:15). Before retiring from public life he convened an assembly of the people at Gilgal (ch. 12), and there solemnly addressed them with reference to his own relation to them as judge and prophet.
The remainder of his life he spent in retirement at Ramah, only occasionally and in special circumstances appearing again in public (1 Sam. 13, 15) with communications from God to king Saul. While mourning over the many evils which now fell upon the nation, he is suddenly summoned (ch. 16) to go to Bethlehem and anoint David, the son of Jesse, as king over Israel instead of Saul. After this little is known of him till the time of his death, which took place at Ramah when he was probably about eighty years of age. “And all Israel gathered themselves together, and lamented him, and buried him in his house at Ramah” (25:1), not in the house itself, but in the court or garden of his house. (Comp. 2 Kings 21:18; 2 Chr. 33:20; 1 Kings 2:34; John 19:41.)
Samuel’s devotion to God, and the special favour with which God regarded him, are referred to in Jer. 15:1 and Ps. 99:6.
Източници: BibleData (CC BY 4.0, Samuel_2) · STEPBible TIPNR (CC BY 4.0, Samuel@1Sa.1.20-Heb) · Theographic Bible Metadata (CC BY-SA 4.0, samuel_2469)