син на Кис (1 Цар 9:2), цар на Израил (1 Цар 11:15) машинен превод
Родословна линия: Афия › Бехорат › Церор › Авиил › Кис › Саул
Зареждане на препратките към книгите…
Хронологична оценка · Оценка от хронологията на BibleData. Възрастта не е пряко посочена; виж допусканията в източника.
2951 − 2891 (AH) = 60
The year of Saul_1's birth is the year his son, Jonathan_2, was born (2911) - 20 years (estimated) = 2891
The year of Saul_1's death is the year David began to reign = 2951
Абсолютните години са условни хронологични оценки. Библейският пасаж може да посочва възраст или събитие, но не установява сам по себе си година пр. Хр. Различните календарни системи са запазени отделно.
1071 → ≈ 1071 пр. Хр.
Birth_Saul_1 · bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 19650f0974d87a5d81b81423519cd3e5c2c02fcd28534cb1032dbad26d6b6d9c4b32891 → ≈ 1114 пр. Хр.
Birth_Saul_1 · event_year_ahbibledata/BibleData-Event.csv · запис 19650f0974d87a5d81b81423519cd3e5c2c02fcd28534cb1032dbad26d6b6d9c4b32891 → ≈ 1114 пр. Хр.
Life_of_Saul_1 · start_year_ahbibledata/BibleData-Epoch.csv · запис 6793cfa415dcce8aa3828570f8e2b32441fb8a57d2f416c3c2ea4f7a0b45aa49ac-1054 · Календарното тълкуване не е проверено; показана е суровата стойност.
Шест деца са избрани като родени преди Саул; смъртта на Йонатан се разминава с неговата с 50 години, въпреки едно сражение. Източниците използват различни хронологични оценки; не се избира нова дата без обща съгласувана хронология.
1SA 14:491SA 31:2-42SA 2:10saul_2478 · birthYeartheographic/People.csv · запис 2463bcf0b3921b3659e99727fff0888bc89ba41d8ff25b2254882d57fcfec60fdeec1011 → ≈ 1011 пр. Хр.
Death_Saul_1 · bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 2231493d1c670b7c5ae6d5611411427edb69df16a68321fbb54c7aad656d0b34cc72951 → ≈ 1054 пр. Хр.
Death_Saul_1 · event_year_ahbibledata/BibleData-Event.csv · запис 2231493d1c670b7c5ae6d5611411427edb69df16a68321fbb54c7aad656d0b34cc72884 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Death_Saul_1 · shulman_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 2231493d1c670b7c5ae6d5611411427edb69df16a68321fbb54c7aad656d0b34cc72949 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Death_Saul_1 · ussher_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 2231493d1c670b7c5ae6d5611411427edb69df16a68321fbb54c7aad656d0b34cc71055 → ≈ 1055 пр. Хр.
Death_Saul_1 · ussher_bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 2231493d1c670b7c5ae6d5611411427edb69df16a68321fbb54c7aad656d0b34cc72951 → ≈ 1054 пр. Хр.
Life_of_Saul_1 · end_year_ahbibledata/BibleData-Epoch.csv · запис 6793cfa415dcce8aa3828570f8e2b32441fb8a57d2f416c3c2ea4f7a0b45aa49ac-1004 · Календарното тълкуване не е проверено; показана е суровата стойност.
Шест деца са избрани като родени преди Саул; смъртта на Йонатан се разминава с неговата с 50 години, въпреки едно сражение. Източниците използват различни хронологични оценки; не се избира нова дата без обща съгласувана хронология.
1SA 14:491SA 31:2-42SA 2:10saul_2478 · deathYeartheographic/People.csv · запис 2463bcf0b3921b3659e99727fff0888bc89ba41d8ff25b2254882d57fcfec60fdeecУсловни граници на раждане според диапазон за поколение; не доказана родителска възраст, биологична граница или продължителност на живота.
По-долу са роднините с избрана рождена година, броят поколения до тях и периодът, който всяка опора допуска. Страницата на роднината показва наличните дати и източници. Общата оценка използва пресечната част на допустимите периоди.
| Роднина / опорна година | Поколения | Условен период |
|---|---|---|
| Авинадав · 1093 пр. Хр. Потомък |
1 20–45 години на поколение |
ок. 1138 пр. Хр. – 1113 пр. Хр. |
| Исвостей · 1089 пр. Хр. Потомък |
1 20–45 години на поколение |
ок. 1134 пр. Хр. – 1109 пр. Хр. |
| Йонатан · 1094 пр. Хр. Потомък |
1 20–45 години на поколение |
ок. 1139 пр. Хр. – 1114 пр. Хр. |
| Мелхисуя · 1092 пр. Хр. Потомък |
1 20–45 години на поколение |
ок. 1137 пр. Хр. – 1112 пр. Хр. |
| Мерова · 1091 пр. Хр. Потомък |
1 20–45 години на поколение |
ок. 1136 пр. Хр. – 1111 пр. Хр. |
| Михал · 1090 пр. Хр. Потомък |
1 20–45 години на поколение |
ок. 1135 пр. Хр. – 1110 пр. Хр. |
| Мемфивостей · 1060 пр. Хр. Потомък |
2 20–45 години на поколение |
ок. 1150 пр. Хр. – 1100 пр. Хр. |
Саул бил първият цар на Израил, помазан от пророк Самуил, който отначало следвал Бога, но по-късно не се покорил и бил отхвърлен като цар.
Saul was the first king of Israel, anointed by the prophet Samuel, who initially followed God but later disobeyed and was rejected as king.
Саул бил първият цар на Израил, помазан от пророк Самуил в отговор на искането на народа да има цар (1 Цар 8-10). Той бил висок и красив вениаминец, който първоначално проявявал смирение и заложби на водач (1 Цар 9:2, 21; 10:6-7, 9-10). Царуването на Саул обаче било белязано от непослушание и бунт срещу Бога. Той принесъл неправомерна жертва преди битка срещу филистимците (1 Цар 13:8-14), а по-късно не изпълнил Божията заповед да унищожи напълно амаликитците и имуществото им (1 Цар 15). В резултат Бог отхвърлил Саул като цар и избрал Давид да го замени (1 Цар 15:23, 28; 16:1, 13). Саул започнал да завижда на успехите и популярността на Давид, което го подтикнало да преследва Давид и многократно да се опитва да го убие (1 Цар 18-26). Саул също избил свещениците в Ноб, защото помогнали на Давид (1 Цар 22:6-23). В битка срещу филистимците Саул бил тежко ранен и отнел живота си, за да избегне пленяването (1 Цар 31:1-6). По-късно мъжете от Явис Галаадски прибрали тялото му и го погребали (1 Цар 31:11-13). Въпреки трагичния му край царуването на Саул обединило племената на Израил и положило основите на израилската монархия. Животът му служи като предупреждение срещу непослушанието и за последиците от отвръщането от Бога.
Saul was the first king of Israel, anointed by the prophet Samuel in response to the people's request for a king (1Samuel 8-10). He was a tall and handsome Benjamite who initially showed humility and potential as a leader (1Sa.9.2, 21; 10.6-7, 9-10). However, Saul's reign was marked by disobedience and rebellion against God. He offered an unlawful sacrifice before a battle against the Philistines (1Sa 13:8-14) and later disobeyed God's command to completely destroy the Amalekites and their possessions (1Samuel 15). As a result, God rejected Saul as king and chose David to replace him (1Sa.15.23, 28; 16.1, 13). Saul became jealous of David's success and popularity, leading him to pursue David and attempt to kill him on multiple occasions (1Samuel 18-26). Saul also massacred the priests of Nob for assisting David (1Sa 22:6-23). In a battle against the Philistines, Saul was critically wounded and took his own life to avoid capture (1Sa 31:1-6). His body was later recovered by the men of Jabesh-gilead and buried (1Sa 31:11-13). Despite his tragic end, Saul's reign united the tribes of Israel and laid the foundation for the Israelite monarchy. His life serves as a warning against disobedience and the consequences of turning away from God.
Синът на Кис (вероятно единственият му син и дете, измолено с молитва — „изпросен“), от Вениаминовото племе, първият цар на юдейския народ. Необикновените обстоятелства на Божия промисъл, свързани с избирането му за цар, са описани в 1 Цар. 8-10. Ослиците на баща му се били изгубили и Саул бил изпратен с един слуга да ги потърси. Като напуснали дома му в Гива (10:5, „Божият хълм“, A.V.; буквално, както в бележката в полето на R.V., „Божията Гива“), Саул и слугата му тръгнали на северозапад през планината Ефрем, а после, като се обърнали на североизток, стигнали до „земята Шалиша“, оттам продължили на изток към земята Шаалим и накрая достигнали областта Суф, близо до дома на Самуил в Рама (9:5-10). Тук Саул предложил да се върнат след тридневното безплодно търсене, но слугата му предложил първо да се допитат до „прозорливеца“. Като чули, че той се кани да принесе жертва, двамата побързали към Рама и „ето, Самуил излезе насреща им“, на път към „bamah“, тоест „височината“, където трябвало да бъде принесена жертвата; и в отговор на въпроса на Саул: „Кажи ми, моля те, къде е къщата на прозорливеца“, Самуил му разкрил кой е. Бог предварително бил подготвил Самуил за неговото идване (9:15-17) и той приел Саул като свой гост. Завел го със себе си на жертвоприношението, а след угощението „разговаряше със Саул на покрива на къщата“ за всичко, което било в сърцето му. На следващия ден Самуил „взе съд с елей и го изля върху главата му“ и помазал Саул за цар над Израил (9:25-10:8), като му дал три знамения за потвърждение на призоваването му да бъде цар. Когато Саул стигнал до дома си в Гива, последното от тези знамения се изпълнило, Божият Дух слязъл върху него и „той се превърна в друг човек“. Простият селянин бил преобразен в цар на Израил; внезапно настъпила забележителна промяна в цялото му поведение и хората, като гледали снажния син на Кис, удивени казвали: „Нима и Саул е между пророците?“ — израз, който се превърнал в „поговорка“. (Срв. 19:24.)
Общуването между Саул и Самуил все още било неизвестно на народа. „Помазването“ било извършено тайно. Но сега дошло времето това действие да бъде потвърдено от народа. Затова Самуил свикал народа на тържествено събрание „пред Господа“ в Масфа. Тук бил хвърлен жребий (10:17-27) и той се паднал на Саул; когато той бил представен пред тях, най-величественият мъж в целия Израил, за първи път в Израил въздухът бил огласен от мощния вик: „Да живее царят!“ След това той се върнал у дома си в Гива, придружен от своеобразна лична стража — „група мъже, до чиито сърца Бог се бе докоснал“. Като стигнал у дома си, той ги разпуснал и отново се заел с тихия труд на предишния си живот.
Скоро след това, като научил за постъпките на амонитеца Наас при Явис Галаадски (вж. съответната статия), по неговия призив войска от всички Израилеви племена се събрала на определеното място във Везек и той я повел като голяма армия в сражение, като постигнал пълна победа над амонитските нашественици при Явис (11:1-11). Сред всеобщата радост, предизвикана от тази победа, той вече бил напълно признат за цар на Израил. По покана на Самуил „целият народ отиде в Галгал и там поставиха Саул за цар пред Господа в Галгал“. Тогава Самуил официално го помазал за цар (11:15). Макар Самуил никога да не престанал да бъде съдия в Израил, дейността му в това качество на практика вече приключила.
Сега Саул се заел с голямото и трудно начинание да освободи страната от нейните вековни врагове, филистимците, и за тази цел събрал войска от 3,000 души (1 Цар. 13:1, 2). Филистимците били разположени на стан в Гева. Саул с 2,000 души заел Михмас и планината край Ветил, а синът му Йонатан с 1,000 души заел Гива, на юг от Гева, и, изглежда, без никакво нареждане от баща си „порази“ филистимците в Гева. Предизвикани по този начин, филистимците събрали войска от 30,000 колесници и 6,000 конници и „народ, многоброен като пясъка по морския бряг“, и се разположили на стан в Михмас, който Саул бил напуснал, за да отиде в Галгал. Саул останал седем дни в Галгал, преди да предприеме каквото и да било, както бил определил Самуил (10:8); но към края на седмия ден станал нетърпелив и тъкмо когато приключил с принасянето на всесъжението, Самуил се появил и го предупредил за гибелните последици от неговото непослушание, защото не бил изчакал достатъчно дълго (13:13, 14).
Когато след заминаването на Самуил Саул излязъл от Галгал със своите 600 души, тъй като последователите му били намалели до този брой (13:15), срещу филистимците при Михмас (вж. съответната статия), той установил главното си седалище под едно нарово дърво в Мигрон, срещу Михмас, като ги разделяло единствено Wady esSuweinit. Тук, при Гива-Гева, Саул и войската му останали, без да знаят какво да предприемат. Йонатан станал нетърпелив и заедно с оръженосеца си замислил нападение срещу филистимците, без знанието на Саул и войската (14:1-15). Йонатан и оръженосецът му слезли в долината и, пълзейки на ръце и колене, се изкачили до върха на тесния скалист рид, наречен Боцец, където се намирал предният пост на филистимската войска. Те изненадали филистимците и убили двадесет от тях; веднага цялата филистимска войска изпаднала в безредие и побягнала в голям ужас. „Настана твърде голям трепет“; свръхестествена паника обхванала войската. Саул и неговите 600 души, чийто брой бързо нараснал до 10,000, като забелязали смута, подгонили филистимската войска и сражението се пренесло чак до Бет-Авен, по средата между Михмас и Ветил. Филистимците били напълно разгромени. „Тъй Господ спаси Израил в онзи ден.“ Докато преследвал филистимците, Саул необмислено обвързал народа с клетва, като казал: „Проклет да бъде онзи, който вкуси храна до вечерта.“ Но макар да били изнемощели и уморени, израилтяните „поразиха филистимците в онзи ден от Михмас до Аялон“ (разстояние от 15 до 20 мили). Докато минавал през гората в преследване на филистимците, Йонатан вкусил малко мед от медените пити, които там били в изобилие (14:27). По-късно Саул узнал за това (ст. 42) и заплашил да предаде сина си на смърт. Народът обаче се намесил с думите: „Нито един косъм от главата му няма да падне на земята.“ Онзи, когото Бог толкова явно бил подкрепил и който бил „извършил това велико избавление в Израил“, не бивало да умре. „Тогава Саул престана да преследва филистимците; а филистимците отидоха на своето място“ (1 Цар. 14:24-46); така походът срещу филистимците завършил. Това бил вторият голям военен успех на Саул.
Царуването на Саул обаче продължило да бъде изпълнено с почти непрестанни войни срещу околните му врагове (14:47, 48), във всички от които той се оказвал победител. Войната срещу амаликитците е единствената, описана подробно (1 Цар. 15). Тези най-древни и вековни (Изх. 17:8; Числ. 14:43-45) врагове на Израил обитавали земите на юг и югозапад от Филистимската земя. Самуил призовал Саул да изпълни „заклятието за изтребление“, което Бог бил произнесъл (Втор. 25:17-19) над този жесток и безпощаден враг на Израил. Чашата на тяхното беззаконие вече била препълнена. Тази заповед била „изпитанието за нравствената му пригодност да бъде цар“. Саул пристъпил към изпълнение на Божията заповед и, като събрал народа, потеглил от Телаим (1 Цар. 15:4) срещу амаликитците, които поразил „от Евила до Сур“, като напълно изтребил „целия народ с острието на меча“, тоест всички, които попаднали в ръцете му. Той обаче се провинил в бунт и непослушание, като пощадил царя им Агаг и позволил на войниците си да пощадят най-добрите овце и говеда; и Самуил, който последвал Саул до Галгал в долината на Йордан, му казал: „Понеже ти отхвърли словото на Господа, и Той те отхвърли да бъдеш цар“ (15:23). Царството било откъснато от Саул и дадено на друг — на Давид, когото Господ избрал за наследник на Саул и когото Самуил помазал (16:1-13). От онзи ден „Духът Господен се оттегли от Саул и зъл дух от Господа го мъчеше“. Той и Самуил се разделили, за да се срещнат само още веднъж в една от пророческите школи.
Тогава изпратили да повикат Давид като „изкусен свирач на арфа“ (1 Цар. 16:16, 18), за да свири пред Саул, когато злият дух го мъчел, и така той бил въведен в Сауловия двор. Давид станал голям любимец на царя. След известно време Давид се върнал в бащиния си дом и към обичайното си занятие като пастир, вероятно за около три години. Филистимците отново нахлули в страната и събрали войската си между Сохо и Азека, в Ефес-Дамим, на южния склон на долината Ела. Саул и Израилевите мъже излезли насреща им и се разположили на стан на северния склон на същата долина, която се простирала между двете войски. Именно тук Давид убил Голиат от Гат, единобореца на филистимците (17:4-54) — подвиг, който довел до бягството и пълното поражение на филистимската войска. Тогава Саул взел Давид за постоянно на служба при себе си (18:2); но започнал да му завижда (ст. 9) и многократно проявявал враждебността си към него (ст. 10, 11), която прераснала в намерение да го убие — намерение, което той в различни моменти напразно се опитвал да осъществи.
След известно време филистимците „се събраха“ в равнината Ездрелон и разположили стана си в Сунем, по склона на Малкия Ермон; а Саул „събра целия Израил“ и „се разположи на стан в Гелвуе“ (1 Цар. 28:3-14). Тъй като не можел да узнае волята на Господа, Саул, придружен от двама души от свитата си, отишъл при „магьосницата от Ендор“, на разстояние около 7 или 8 мили. Тук той бил съкрушен от потресаващото известие, което по тайнствен начин му предал Самуил (ст. 16-19), явил се пред него. „Той веднага падна с цялото си тяло на земята и се уплаши твърде много от думите на Самуил“ (ст. 20). Филистимската войска „воюваше против Израил; и Израилевите мъже побягнаха пред филистимците и падаха убити на планината Гелвуе“ (31:1). В отчаянието си от бедствието, сполетяло войската му, Саул „взе меча и се хвърли върху него“. А на следващия ден филистимците „намериха Саул и тримата му синове паднали на планината Гелвуе“. След като отсекли главата му, изпратили я заедно с оръжията му във Филистимската земя и окачили черепа в храма на Дагон в Азот. Обезглавеното му тяло, заедно с това на Йонатан, окачили на стените на Бет-Сан. По-късно мъжете от Явис Галаадски свалили телата оттам и, след като изгорили плътта, погребали телата под едно дърво в Явис. Впоследствие обаче останките били пренесени в семейната гробница в Цела (2 Цар. 21:13, 14).
The son of Kish (probably his only son, and a child of prayer, “asked for”), of the tribe of Benjamin, the first king of the Jewish nation. The singular providential circumstances connected with his election as king are recorded in 1 Sam. 8-10. His father’s she-asses had strayed, and Saul was sent with a servant to seek for them. Leaving his home at Gibeah (10:5, “the hill of God,” A.V.; lit., as in R.V. marg., “Gibeah of God”), Saul and his servant went toward the north-west over Mount Ephraim, and then turning north-east they came to “the land of Shalisha,” and thence eastward to the land of Shalim, and at length came to the district of Zuph, near Samuel’s home at Ramah (9:5-10). At this point Saul proposed to return from the three days’ fruitless search, but his servant suggested that they should first consult the “seer.” Hearing that he was about to offer sacrifice, the two hastened into Ramah, and “behold, Samuel came out against them,” on his way to the “bamah”, i.e., the “height”, where sacrifice was to be offered; and in answer to Saul’s question, “Tell me, I pray thee, where the seer’s house is,” Samuel made himself known to him. Samuel had been divinely prepared for his coming (9:15-17), and received Saul as his guest. He took him with him to the sacrifice, and then after the feast “communed with Saul upon the top of the house” of all that was in his heart. On the morrow Samuel “took a vial of oil and poured it on his head,” and anointed Saul as king over Israel (9:25-10:8), giving him three signs in confirmation of his call to be king. When Saul reached his home in Gibeah the last of these signs was fulfilled, and the Sprit of God came upon him, and “he was turned into another man.” The simple countryman was transformed into the king of Israel, a remarkable change suddenly took place in his whole demeanour, and the people said in their astonishment, as they looked on the stalwart son of Kish, “Is Saul also among the prophets?”, a saying which passed into a “proverb.” (Comp. 19:24.)
The intercourse between Saul and Samuel was as yet unknown to the people. The “anointing” had been in secret. But now the time had come when the transaction must be confirmed by the nation. Samuel accordingly summoned the people to a solemn assembly “before the Lord” at Mizpeh. Here the lot was drawn (10:17-27), and it fell upon Saul, and when he was presented before them, the stateliest man in all Israel, the air was rent for the first time in Israel by the loud cry, “God save the king!” He now returned to his home in Gibeah, attended by a kind of bodyguard, “a band of men whose hearts God had touched.” On reaching his home he dismissed them, and resumed the quiet toils of his former life.
Soon after this, on hearing of the conduct of Nahash the Ammonite at Jabeshgilead (q.v.), an army out of all the tribes of Israel rallied at his summons to the trysting-place at Bezek, and he led them forth a great army to battle, gaining a complete victory over the Ammonite invaders at Jabesh (11:1-11). Amid the universal joy occasioned by this victory he was now fully recognized as the king of Israel. At the invitation of Samuel “all the people went to Gilgal, and there they made Saul king before the Lord in Gilgal.” Samuel now officially anointed him as king (11:15). Although Samuel never ceased to be a judge in Israel, yet now his work in that capacity practically came to an end.
Saul now undertook the great and difficult enterprise of freeing the land from its hereditary enemies the Philistines, and for this end he gathered together an army of 3,000 men (1 Sam. 13:1, 2). The Philistines were encamped at Geba. Saul, with 2,000 men, occupied Michmash and Mount Bethel; while his son Jonathan, with 1,000 men, occupied Gibeah, to the south of Geba, and seemingly without any direction from his father “smote” the Philistines in Geba. Thus roused, the Philistines, who gathered an army of 30,000 chariots and 6,000 horsemen, and “people as the sand which is on the sea-shore in multitude,” encamped in Michmash, which Saul had evacuated for Gilgal. Saul now tarried for seven days in Gilgal before making any movement, as Samuel had appointed (10:8); but becoming impatient on the seventh day, as it was drawing to a close, when he had made an end of offering the burnt offering, Samuel appeared and warned him of the fatal consequences of his act of disobedience, for he had not waited long enough (13:13, 14).
When Saul, after Samuel’s departure, went out from Gilgal with his 600 men, his followers having decreased to that number (13:15), against the Philistines at Michmash (q.v.), he had his head-quarters under a pomegrante tree at Migron, over against Michmash, the Wady esSuweinit alone intervening. Here at Gibeah-Geba Saul and his army rested, uncertain what to do. Jonathan became impatient, and with his armour-bearer planned an assault against the Philistines, unknown to Saul and the army (14:1-15). Jonathan and his armour-bearer went down into the wady, and on their hands and knees climbed to the top of the narrow rocky ridge called Bozez, where was the outpost of the Philistine army. They surprised and then slew twenty of the Philistines, and immediately the whole host of the Philistines was thrown into disorder and fled in great terror. “It was a very great trembling;” a supernatural panic seized the host. Saul and his 600 men, a band which speedily increased to 10,000, perceiving the confusion, pursued the army of the Philistines, and the tide of battle rolled on as far as to Bethaven, halfway between Michmash and Bethel. The Philistines were totally routed. “So the Lord saved Israel that day.” While pursuing the Philistines, Saul rashly adjured the people, saying, “Cursed be the man that eateth any food until evening.” But though faint and weary, the Israelites “smote the Philistines that day from Michmash to Aijalon” (a distance of from 15 to 20 miles). Jonathan had, while passing through the wood in pursuit of the Philistines, tasted a little of the honeycomb which was abundant there (14:27). This was afterwards discovered by Saul (ver. 42), and he threatened to put his son to death. The people, however, interposed, saying, “There shall not one hair of his head fall to the ground.” He whom God had so signally owned, who had “wrought this great salvation in Israel,” must not die. “Then Saul went up from following the Philistines: and the Philistines went to their own place” (1 Sam. 14:24-46); and thus the campaign against the Philistines came to an end. This was Saul’s second great military success.
Saul’s reign, however, continued to be one of almost constant war against his enemies round about (14:47, 48), in all of which he proved victorious. The war against the Amalekites is the only one which is recorded at length (1 Sam. 15). These oldest and hereditary (Ex. 17:8; Num. 14:43-45) enemies of Israel occupied the territory to the south and south-west of Palestine. Samuel summoned Saul to execute the “ban” which God had pronounced (Deut. 25:17-19) on this cruel and relentless foe of Israel. The cup of their iniquity was now full. This command was “the test of his moral qualification for being king.” Saul proceeded to execute the divine command; and gathering the people together, marched from Telaim (1 Sam. 15:4) against the Amalekites, whom he smote “from Havilah until thou comest to Shur,” utterly destroying “all the people with the edge of the sword”, i.e., all that fell into his hands. He was, however, guilty of rebellion and disobedience in sparing Agag their king, and in conniving at his soldiers’ sparing the best of the sheep and cattle; and Samuel, following Saul to Gilgal, in the Jordan valley, said unto him, “Because thou hast rejected the word of the Lord, he also hath rejected thee from being king” (15:23). The kingdom was rent from Saul and was given to another, even to David, whom the Lord chose to be Saul’s successor, and whom Samuel anointed (16:1-13). From that day “the spirit of the Lord departed from Saul, and an evil spirit from the Lord troubled him.” He and Samuel parted only to meet once again at one of the schools of the prophets.
David was now sent for as a “cunning player on an harp” (1 Sam. 16:16, 18), to play before Saul when the evil spirit troubled him, and thus was introduced to the court of Saul. He became a great favourite with the king. At length David returned to his father’s house and to his wonted avocation as a shepherd for perhaps some three years. The Philistines once more invaded the land, and gathered their army between Shochoh and Azekah, in Ephes-dammim, on the southern slope of the valley of Elah. Saul and the men of Israel went forth to meet them, and encamped on the northern slope of the same valley which lay between the two armies. It was here that David slew Goliath of Gath, the champion of the Philistines (17:4-54), an exploit which led to the flight and utter defeat of the Philistine army. Saul now took David permanently into his service (18:2); but he became jealous of him (ver. 9), and on many occasions showed his enmity toward him (ver. 10, 11), his enmity ripening into a purpose of murder which at different times he tried in vain to carry out.
After some time the Philistines “gathered themselves together” in the plain of Esdraelon, and pitched their camp at Shunem, on the slope of Little Hermon; and Saul “gathered all Israel together,” and “pitched in Gilboa” (1 Sam. 28:3-14). Being unable to discover the mind of the Lord, Saul, accompanied by two of his retinue, betook himself to the “witch of Endor,” some 7 or 8 miles distant. Here he was overwhelmed by the startling communication that was mysteriously made to him by Samuel (ver. 16-19), who appeared to him. “He fell straightway all along on the earth, and was sore afraid, because of the words of Samuel” (ver. 20). The Philistine host “fought against Israel: and the men of Israel fled before the Philistines, and fell down slain in Mount Gilboa” (31:1). In his despair at the disaster that had befallen his army, Saul “took a sword and fell upon it.” And the Philistines on the morrow “found Saul and his three sons fallen in Mount Gilboa.” Having cut off his head, they sent it with his weapons to Philistia, and hung up the skull in the temple of Dagon at Ashdod. They suspended his headless body, with that of Jonathan, from the walls of Bethshan. The men of Jabesh-gilead afterwards removed the bodies from this position; and having burnt the flesh, they buried the bodies under a tree at Jabesh. The remains were, however, afterwards removed to the family sepulchre at Zelah (2 Sam. 21:13, 14).
Източници: BibleData (CC BY 4.0, Saul_1) · STEPBible TIPNR (CC BY 4.0, Saul@1Sa.9.2-Act) · Theographic Bible Metadata (CC BY-SA 4.0, saul_2478)