син на Йесей (Рут 4:17), цар на Израил (2 Цар 5:3) машинен превод
Родословна линия: Бог › Адам › Сит › Енос › Каинан › Малелеил › Яред › Енох › Матусал › Ламех › Ной › Сим › Арфаксад › Каинан › Сала › Евер › Фалек › Рагав › Серух › Нахор › Тара › Авраам › Исаак › Яков › Юда › Фарес › Есром › Рам › Аминадав › Наасон › Салмон › Вооз › Овид › Есей › Давид
Изчислена по библейски данни · Изчислено по посочените в стиховете години. Хронологичните оценки и съвместното царуване могат да дадат разлики в абсолютните дати.
30 + 40 = 70
The year of David_1's birth is the year his reign began (2951) - his age when his reign began (30) = 2921
The year of David_1's death is the year Solomon_1 began to reign = 2995
Абсолютните години са условни хронологични оценки. Библейският пасаж може да посочва възраст или събитие, но не установява сам по себе си година пр. Хр. Различните календарни системи са запазени отделно.
-1085 · Календарното тълкуване не е проверено; показана е суровата стойност.
david_994 · birthYeartheographic/People.csv · запис 67461873b7b373c216b7da5d2cf89cc56b0ff713a2ececce802eaee2c5370d35ec11041 → ≈ 1041 пр. Хр.
Birth_David_1 · bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 209dd54307c39781be2187297935d9012dde17ba37ed1ccb0a0538fee928dd0b88f2921 → ≈ 1084 пр. Хр.
Birth_David_1 · event_year_ahbibledata/BibleData-Event.csv · запис 209dd54307c39781be2187297935d9012dde17ba37ed1ccb0a0538fee928dd0b88f2919 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Birth_David_1 · ussher_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 209dd54307c39781be2187297935d9012dde17ba37ed1ccb0a0538fee928dd0b88f1085 → ≈ 1085 пр. Хр.
Birth_David_1 · ussher_bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 209dd54307c39781be2187297935d9012dde17ba37ed1ccb0a0538fee928dd0b88f2921 → ≈ 1084 пр. Хр.
Life_of_David_1 · start_year_ahbibledata/BibleData-Epoch.csv · запис 72656c91c32417a0646939f5ef712b1837482f0459011fe9fcad57621df5523e7b-1015 · Календарното тълкуване не е проверено; показана е суровата стойност.
david_994 · deathYeartheographic/People.csv · запис 67461873b7b373c216b7da5d2cf89cc56b0ff713a2ececce802eaee2c5370d35ec1971 → ≈ 971 пр. Хр.
Обяснението съдържа грешно име или число; това не доказва друга абсолютна дата и не трябва да служи като самостоятелно доказателство.
1KI 2:10Death_David_1 · bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 25947dbea9cef92c76f66def33312d813a087d6a7ece2d24f1c764ccb8c78866ef52991 → ≈ 1014 пр. Хр.
Обяснението съдържа грешно име или число; това не доказва друга абсолютна дата и не трябва да служи като самостоятелно доказателство.
1KI 2:10Death_David_1 · event_year_ahbibledata/BibleData-Event.csv · запис 25947dbea9cef92c76f66def33312d813a087d6a7ece2d24f1c764ccb8c78866ef52924 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Обяснението съдържа грешно име или число; това не доказва друга абсолютна дата и не трябва да служи като самостоятелно доказателство.
1KI 2:10Death_David_1 · shulman_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 25947dbea9cef92c76f66def33312d813a087d6a7ece2d24f1c764ccb8c78866ef52990 · Няма установено преобразуване към година пр. Хр./сл. Хр.
Обяснението съдържа грешно име или число; това не доказва друга абсолютна дата и не трябва да служи като самостоятелно доказателство.
1KI 2:10Death_David_1 · ussher_am_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 25947dbea9cef92c76f66def33312d813a087d6a7ece2d24f1c764ccb8c78866ef51014 → ≈ 1014 пр. Хр.
Обяснението съдържа грешно име или число; това не доказва друга абсолютна дата и не трябва да служи като самостоятелно доказателство.
1KI 2:10Death_David_1 · ussher_bce_yearbibledata/BibleData-Event.csv · запис 25947dbea9cef92c76f66def33312d813a087d6a7ece2d24f1c764ccb8c78866ef52991 → ≈ 1014 пр. Хр.
Life_of_David_1 · end_year_ahbibledata/BibleData-Epoch.csv · запис 72656c91c32417a0646939f5ef712b1837482f0459011fe9fcad57621df5523e7b
Давид, син на Есей, бил помазаният цар на Израил, мъж по Божието сърце и предшественик на Исус Христос.
David, son of Jesse, was the anointed king of Israel, a man after God's own heart, and an ancestor of Jesus Christ.
Давид, синът на Есей от Витлеем, е видна личност в Стария завет и е споменаван многократно в цялата Библия. Самуил го помазва за цар над Израил като наследник на Саул (1 Цар 16:13). Давид придобива известност още като младеж, когато побеждава филистимския великан Голиат с прашка и камък (1 Цар 17).
Царуването на Давид е белязано от военни успехи, тъй като той побеждава враговете на Израил и разширява царството (2 Цар 8). Известен е със своята преданост към Бога и е наречен „човек по Божието сърце“ (1 Цар 13:14; Деян 13:22). Много от псалмите в Библията се приписват на Давид и отразяват дълбоката му вяра и упование в Бога (напр. Пс 3, 23, 51).
Животът на Давид обаче не е лишен от прегрешения. Той извършва прелюбодейство с Витсавее и организира смъртта на съпруга ѝ Урия (2 Цар 11). Вследствие на това Давид понася последици, включително смъртта на детето си и размирици в семейството си (2 Цар 12-18).
Въпреки прегрешенията си Давид остава централна фигура в историята на Израил и образец на покаяние и вяра. Обещана му е трайна династия и че Месията ще произлезе от неговия род (2 Цар 7:12-16). Това пророчество се изпълнява в Исус Христос, който е наречен „Син Давидов“ (Мат 1:1; Рим 1:3).
Животът и царуването на Давид са описани в 1 и 2 Цар, 1 Лет и части от 3 Цар. Значението му се простира и в Новия завет, където е споменат във връзка с родословието на Исус и Неговата месианска идентичност (Мат 1:1; Лук 1:32; Деян 13:22-23; Откр 22:16).
David, the son of Jesse from Bethlehem, was a prominent figure in the Old Testament and is mentioned extensively throughout the Bible. He was anointed by Samuel to be king over Israel, succeeding Saul (1Sa 16:13). David first gained fame as a young man by defeating the Philistine giant Goliath with a sling and a stone (1Samuel 17).
David's reign as king was marked by military successes, as he defeated the enemies of Israel and expanded the kingdom (2Samuel 8). He is known for his devotion to God and is called "a man after God's own heart" (1Sa 13:14; Act 13:22). Many of the psalms in the Bible are attributed to David, reflecting his deep faith and trust in God (e.g., Psalms 3, 23, 51).
However, David's life was not without flaws. He committed adultery with Bathsheba and orchestrated the death of her husband, Uriah (2Samuel 11). As a result, David faced consequences, including the death of his child and turmoil within his family (2Samuel 12-18).
Despite his failings, David remained a central figure in Israel's history and a model of repentance and faith. He was promised an enduring dynasty, and the Messiah would come from his lineage (2Sa 7:12-16). This prophecy was fulfilled in Jesus Christ, who is called the "Son of David" (Mat 1:1; Rom 1:3).
David's life and reign are recorded in 1 and 2 Samuel, 1 Chronicles, and portions of 1 Kings. His significance extends into the New Testament, where he is mentioned in connection with Jesus' lineage and messianic identity (Mat 1:1; Luk 1:32; Act 13:22-23; Rev 22:16).
Възлюбен, осмият и най-млад син на Есей, жител на Витлеем. Баща му, изглежда, бил човек със скромно обществено положение. Името на майка му не е записано. Някои смятат, че тя е Наас от 2 Цар. 17:25. Що се отнася до външността му, знаем само, че бил червенокос, с красиви очи и хубаво лице (1 Цар. 16:12; 17:42).
В ранните си години той пасял овцете на баща си по възвишенията на Юда. От онова, което знаем за по-късния му живот, несъмнено той често разнообразявал времето си, докато вършел тази работа, със своята овчарска свирка, като същевременно възприемал многобройните поуки, които му давали разнообразните гледки наоколо. Първите му записани подвизи били схватките му с дивите зверове в полето. Той споменава, че сам, без чужда помощ, убил лъв, а също и мечка, когато нападнали стадото му, като в пряк бой ги пребил до смърт с тоягата си (1 Цар. 17:34, 35).
Докато Давид, в свежестта на румената си младост, се грижел така за стадата си, Самуил неочаквано посетил Витлеем, воден натам по Божие указание (1 Цар. 16:1-13). Там той принесъл жертва и поканил старейшините на Израил и семейството на Есей на жертвената трапеза. Сред всички, които се явили пред него, той не открил онзи, когото търсел. Изпратили да повикат Давид и пророкът веднага го разпознал като Божия избраник, избран да наследи на царския престол Саул, който вече се отклонявал от Божиите пътища. Затова, в знак на предстоящото му царуване, той излял върху главата му елея за помазване. Давид отново се върнал към овчарския си живот, но „Духът Господен дойде върху Давид от онзи ден нататък“, а „Духът Господен се оттегли от Саул“ (1 Цар. 16:13, 14).
Не след дълго повикали Давид да успокоява с арфата си смутения дух на Саул, който страдал от странна меланхолична потиснатост. Той свирел пред царя толкова изкусно, че Саул се ободрявал много и започнал да изпитва силна привързаност към младия овчар. След това Давид се прибрал у дома във Витлеем. Но скоро отново привлякъл вниманието. Войските на филистимците и на Израил били строени за бой в долината Ила, на около 16 мили югозападно от Витлеем; баща му изпратил Давид с храна за тримата му братя, които тогава воювали на страната на царя. Когато пристигнал в израилския стан, Давид, тогава около двадесетгодишен, разбрал как стоят нещата, щом филистимският единоборец Голиат от Гат излязъл да предизвиква Израил. Давид взел прашката си и с добре упражнен прицел запратил камък „от потока“, който ударил великана по челото, така че той паднал в безсъзнание на земята. Тогава Давид се затичал, убил го и отсякъл главата му със собствения му меч (1 Цар. 17). Резултатът бил голяма победа за израилтяните, които преследвали филистимците до портите на Гат и Акарон.
Популярността на Давид вследствие на този героичен подвиг събудила завистта на Саул (1 Цар. 18:6-16), която той проявявал по различни начини. Изпитал люта омраза към него и чрез различни хитрини се стремял да го погуби (1 Цар. 18-30). Всички старателно замислени заговори на разгневения цар, който не можел да не забележи, че Давид „преуспяваше твърде много“, се оказали безплодни и само направили младия герой още по-скъп на народа, и особено на Сауловия син Йонатан, между когото и Давид се зародило сърдечно приятелство за цял живот.
Беглец. За да се спаси от отмъщението на Саул, Давид избягал в Рама (1 Цар. 19:12-18) при Самуил, който го приел, и той заживял сред пророческите синове, обучавани там от Самуил. Някои предполагат, че по това време той съчинил шестия, седмия и единадесетия псалм. Това място било само на 3 мили от Сауловото местожителство и царят скоро открил къде е отишъл беглецът, но напразно се опитал да го върне. Йонатан положил безплодни усилия да промени към по-добро отношението на баща си към Давид (1 Цар. 20), който, след като узнал това, не виждал надежда за безопасност, освен да избяга надалеч. Така го намираме първо в Ноб (21:1-9), а после в Гат, главния град на филистимците. Филистимският цар не го приел на служба, както Давид очаквал, и затова той се оттеглил в крепостта Одолам (22:1-4; 1 Лет. 12:8-18). Тук за кратко време около него се събрали 400 мъже и го признали за свой водач. Именно тогава, сред притесненията и опасностите на своето положение, Давид възкликнал: „О, да ми дадеше някой да пия вода от витлеемския кладенец!“ Тогава трима от неговите храбреци пробили филистимските редици и му донесли водата, за която жадувал (2 Цар. 23:13-17), но той не пожелал да я пие.
Разярен от провала на всичките си усилия да залови Давид, Саул заповядал да бъде избит целият свещенически род в Ноб — „хора, които носеха ленен ефод“, общо осемдесет и пет души, които били умъртвени от едомеца Доик. Тъжната вест за клането донесъл на Давид Авиатар, син на Ахимелех, единственият, който се спасил. Срв. Пс. 52.
Като чул, че Кеила, град на западната граница, е притесняван от филистимците, Давид с хората си го избавил (1 Цар. 23:1-14); след това, от страх пред Саул, избягал в укрепените места в „планинската страна“ на Юда. Срв. Пс. 31. Докато станувал там, в гората в областта Зиф, го посетил Йонатан, който му казал насърчителни думи (23:16-18). Двамата се разделили и повече никога не се срещнали. Саул продължил да преследва Давид, който този път едва се измъкнал от него и избягал към скалите и овразите на Енгади, на западния бряг на Мъртво море (1 Цар. 23:29). Тук Саул, който все още го преследвал с войската си, се спасил на косъм благодарение на великодушието на Давид, който го пощадил, и бил дълбоко трогнат от стореното за него. Той прекратил преследването и се върнал у дома, а Давид се оттеглил в Маон, където заедно със своите 600 мъже се издържал с дарове, събирани от околността. Тук се случило събитието, свързано с Навал и жена му Авигея (1 Цар. 25), за която Давид се оженил след смъртта на Навал.
Саул отново излязъл (1 Цар. 26) да преследва Давид, който се бил скрил „на хълма Гахила, срещу Йешимон“, в Зифската пустиня, и втори път бил пощаден благодарение на неговото великодушие. Той се върнал у дома, като изразил срам и разкаяние за начина, по който се отнасял към Давид, и предрекъл възкачването му на престола.
Във война срещу Израил. Измъчен от необходимостта да се мести от място на място поради страха си от Саул, Давид още веднъж потърсил убежище сред филистимците (1 Цар. 27). Царят го приел благосклонно и му определил Сиклаг за местожителство. Тук Давид живял известно време сред последователите си като независим вожд, който често воювал с амаликитците и с други племена на юг от Юда.
Ахис повикал Давид с хората му да се присъедини към войската му срещу Саул; но филистимските князе се съмнявали във верността на Давид и затова той бил изпратен обратно в Сиклаг, който за свое огорчение намерил разграбен и опожарен през краткото му отсъствие. Давид се впуснал да преследва нападателите, амаликитците, и ги разбил напълно. При завръщането му в Сиклаг до него достигнала вестта за смъртта на Саул (2 Цар. 1). Един амаликитец донесъл Сауловата корона и гривна и ги положил пред нозете му. Давид и хората му раздрали дрехите си и оплакали Саул, който бил претърпял поражение в битка край планината Гелвуе. Давид съчинил прекрасна елегия, най-прекрасната от всички запазени еврейски оди, „плач за Саул и за сина му Йонатан“ (2 Цар. 1:18-27). Тя носела заглавието „Лъкът“ и трябвало да се преподава на децата, за да се запази сред тях паметта за Саул и Йонатан. „Ето, тя е записана в книгата на Яшар“ (вж. съответната статия).
Давид — цар над Юда. Давид и хората му сега се отправили към Хеврон по Божие указание (2 Цар. 2:1-4). Там били сърдечно посрещнати и той веднага бил помазан за цар. Тогава бил около тридесетгодишен.
Но правото му върху престола не било безспорно. Авенир отвел Исвостей, единствения останал син на Саул, отвъд Йордан в Маханаим и там го коронясал за цар. Тогава в Израил започнала гражданска война. Първият сблъсък между двете противникови войски, водени от едната страна от Авенир, а от другата от Йоав, станал при гаваонския водоем. Той завършил с поражение на Авенир. Последвали обаче и други сблъсъци между Израил и Юда (2 Цар. 3:1, 5), но успехът продължавал да бъде на страната на Давид. Давид царувал в Хеврон седем години и половина. Тогава Авенир преминал на страната на Давид и се опитал да подпомогне утвърждаването му; но бил коварно убит от Йоав, който отмъстил за това, че Авенир убил брат му Асаил при Гаваон (3:22-39). Давид дълбоко съжалявал за това. Той оплакал смъртта на Авенир. Скоро след това Исвостей също бил коварно убит от двама ханаанци от Беерот; и тъй като вече нямало съперник, Давид бил помазан за цар над целия Израил (4:1-12).
Давид — цар над целия Израил (2 Цар. 5:1-5; 1 Лет. 11:1-3). Израилските старейшини дошли в Хеврон и се заклели във вярност на Давид от името на целия народ, сред който царял огромен възторг. Той бил помазан за цар над целия Израил и потърсил ново седалище на управлението, по-подходящо от Хеврон за столица на обширното му царство. По това време на хълма Сион, наричан също Йевус, имало йевусейска крепост — „укрепеното място“. Давид я превзел от йевусейците, направил я столица на Израил и установил тук резиденцията си, а по-късно с помощта на тирски занаятчии си построил дворец. Филистимците, които известно време спазвали нещо като примирие, сега започнали война срещу Давид; но били разбити в битка на място, което по-късно, в памет на победата, било наречено Ваал-Перацим. Те отново нахлули в страната и за втори път били разгромени от него. Така той избавил Израил от враговете му.
Тогава Давид решил да пренесе ковчега на завета в новата си столица (2 Цар. 6). Той се намирал в дома на Авинадав в Кириат-Иарим, на около 7 мили от Йерусалим, където бил от много години, още от времето, когато филистимците го върнали обратно (1 Цар. 6; 7). Поради смъртта на Оза (защото Божията наредба позволявала само левитите да се докосват до ковчега, Числ. 4), който протегнал ръка да придържи ковчега, когато колата, с която го превозвали, се разклатила заради неравния път, Давид спрял шествието и пренесъл ковчега в дома на Овед-Едом, филистимец от Гат. След три месеца Давид пренесъл ковчега от дома на Овед-Едом в Йерусалим. Срв. Пс. 24. Тук той бил поставен в нова шатра, или скиния, която Давид издигнал за тази цел. Били изминали около седемдесет години, откакто се намирал в скинията в Сило. Старата скиния сега била в Гавая, където служел Садок. Тогава Давид (1 Лет. 16), заедно с първосвещеника Авиатар, внимателно уредил целия богослужебен обред в Йерусалим. Започнала нова религиозна епоха. За първи път в общественото богослужение било въведено служение на хваление. Оттогава Сион станал „Божият свят хълм“.
Войните на Давид. Тогава Давид предприел поредица от завоевания, които значително разширили и укрепили царството му (2 Цар. 8). За няколко години цялата територия от Ефрат до Египетския поток и от Газа на запад до Тапсак на изток се оказала под неговата власт (2 Цар. 8:3-13; 10).
Падението на Давид. Той вече бил достигнал върха на славата си. Владеел обширна държава, а столицата му била обогатена с плячката от много страни. Но сред всички тези успехи той паднал и нравственият му облик бил опетнен с греха на прелюбодейството (2 Цар. 11:2-27). Като характерна особеност на Библията се отбелязва, че докато военните му триумфи са записани в няколко стиха, тъжната история на падението му е изложена подробно — история, изпълнена с предупреждение и затова записана. При опита да бъде прикрито това престъпление довело до друго. Той станал виновен за убийство. Урия, спрямо когото той постъпил толкова подло, военачалник от Гиборим, отряда на храбреците (23:39), по негова заповед бил „поставен отпред, където битката е най-ожесточена“, при обсадата на Рава, за да бъде убит. Пророк Натан (2 Цар. 7:1-17; 12:1-23) бил изпратен от Бога, за да накара виновния владетел да осъзнае престъпленията си. Давид искрено се разкаял. Той горчиво оплаквал греховете си пред Бога. Тридесет и вторият и петдесет и първият псалм разкриват дълбоките борби на душата му и духовното му възстановяване.
Витсавее станала негова жена след смъртта на Урия. Първородният ѝ син умрял според словото на пророка. Тя родила втори син, когото Давид нарекъл Соломон и който в крайна сметка го наследил на престола (2 Цар. 12:24, 25).
Мир. След успешното приключване на всичките си войни Давид замислил да построи храм за Божия ковчег. Не му било позволено да осъществи това, защото бил човек на войната. Бог обаче изпратил при него Натан с благодатна вест (2 Цар. 7:1-16). След като я получил, той влязъл в светилището, шатрата, където бил ковчегът, седнал пред Господа и излял сърцето си с думи на благоговейна благодарност (18-29). Построяването на храма било отредено за сина му Соломон, който щял да бъде човек на мира (1 Лет. 22:9; 28:3).
Мрачен заник. Дотогава животът на Давид се отличавал с голямо благополучие и успехи. Сега настъпили мрачни и тъмни дни. Най-големият му син Амнон, чиято майка била Ахиноам от Йезраел, извършил тежко и позорно престъпление (2 Цар. 13). Това било началото на бедствията в по-късните години от живота му. След две години Авесалом жестоко отмъстил за престъплението срещу Тамар и убил Амнон. Това причинило тежка скръб в сърцето на Давид. Авесалом, уплашен от последиците на вината си, избягал в Гесур отвъд Йордан, където останал три години, след което бил върнат чрез хитрите действия на Йоав (2 Цар. 14).
След това страната била сполетяна от бедствието на тригодишен глад (2 Цар. 21:1-14). Скоро след него настъпил мор, изпратен върху страната като наказание за греховната гордост на Давид при преброяването на народа (2 Цар. 24), при който за три дни загинали не по-малко от 70 000 души.
Бунтът на Авесалом. Личното уважение към Давид силно намаляло поради случилото се с Витсавее. Сред народа имало силно недоволство срещу преброяването, а избухването на мора във връзка с него задълбочило чувството на завист към Давид, което започнало да се проявява сред някои от племената. Авесалом се възползвал напълно от това положение, постепенно спечелил народа на своя страна и накрая открито се разбунтувал срещу баща си и узурпирал престола. Ахитофел бил главният съветник на Авесалом. Въстанието започнало в Хеврон, столицата на Юда. Там Авесалом бил провъзгласен за цар. Давид се оказал в непосредствена опасност, напуснал Йерусалим (2 Цар. 15:13-20) и отново станал беглец. Това бил съдбоносен ден за Израил. Събитията от него са записани с повече подробности, отколкото събитията от който и да било друг ден в старозаветната история. Давид избягал с последователите си в Маханаим, на изток от Йордан. Избухнала противоестествена гражданска война. След няколко седмици противниковите войски били събрани и организирани. Те се срещнали, строени за бой, при Ефремовата гора (2 Цар. 18:1-8). Войската на Авесалом била разбита, а самият той бил убит от ръката на Йоав (9-18). Вестта за смъртта на разбунтувалия се син изпълнила сърцето на Давид с най-дълбока скръб. Той „се качи в горницата над портата и плака“ (33), като изрекъл съкрушителния вик: „О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!“ Мирът бил възстановен и Давид се върнал в Йерусалим и отново поел управлението. Между мъжете на Юда и мъжете на Израил възникнал злополучен спор (19:41-43). Шева, вениаминец, оглавил бунт на израилските мъже. Преследвали го до Авел-Бет-Мааха, където бил убит, и така бунтът приключил.
Краят. След потушаването на бунта на Авесалом и на този на Шева изминали десет сравнително мирни години от живота на Давид. През тези години той, изглежда, се занимавал главно с натрупване на всякакви съкровища за великия храм в Йерусалим, чието построяване било отредено за неговия наследник (1 Лет. 22; 28; 29) — дом, който трябвало да бъде „извънредно величествен, прочут и славен по всички страни“ (22:5). Бурният и изпълнен с труд живот, който бил водил, както и опасностите и изпитанията, през които бил преминал, го оставили изнемощял и преждевременно остарял. Станало очевидно, че животът му наближава своя край. Избухнал нов дворцов заговор относно това кой трябва да бъде негов наследник. Йоав подкрепял Адония. Водачите на неговата партия се събрали при „Извора на тепавичаря“, в долината Кедрон, за да го провъзгласят за цар; но Натан ускорил решението на Давид в полза на Соломон и така целта на Адониевата партия се провалила. Соломон бил доведен в Йерусалим, помазан за цар и поставен на престола на баща си (3 Цар. 1:11-53). Последните думи на Давид са величествено изказване, разкриващо непоколебимата му вяра в Бога и радостното му упование в Неговите благодатни заветни обещания (2 Цар. 23:1-7).
След царуване от четиридесет години и шест месеца (2 Цар. 5:5; 1 Лет. 3:4) Давид умрял (1015 г. пр. Хр.) на седемдесетгодишна възраст „и бе погребан в Давидовия град“. Гробът му все още се показва на планината Сион.
Както в пророческото, така и в царското си служение Давид бил предобраз на Месията (1 Цар. 16:13). Книгата Псалми обикновено носи заглавието „Давидови псалми“, тъй като той има най-голям принос към сборника — около осемдесет псалма.
„Величието на Давид се почувствало, когато той вече си бил отишъл. Той живял в съгласие както със свещенството, така и с пророците — сигурен знак, че духът на неговото управление бил изцяло верен на висшите цели на теокрацията. Народът не бил потискан от него, а бил оставен свободно да се ползва от древните си свободи. Доколкото му позволявала властта, той се стремял да постъпва справедливо спрямо всички (2 Цар. 8:15). Неговата слабост да бъде снизходителен към синовете си, както и собственият му тежък грях, били горчиво изкупени и при смъртта му били забравени пред спомена за дълго изпитваните му достойнства. Той царувал тридесет и три години в Йерусалим и седем и половина в Хеврон (2 Цар. 5:5). При възкачването му Израил бил достигнал най-ниската точка на националния си упадък; новороденото му единство било насилствено разкъсано; територията му била нападана от филистимците. Но той го оставил като имперска сила, с владения като тези на Египет или Асирия. Още преди смъртта на баща му властта на Соломоновия скиптър вече била признавана от Средиземно море до Ефрат и от Оронт до Червено море.“, „Часовете“ на Гейки и др., iii.
Beloved, the eighth and youngest son of Jesse, a citizen of Bethlehem. His father seems to have been a man in humble life. His mother’s name is not recorded. Some think she was the Nahash of 2 Sam. 17:25. As to his personal appearance, we only know that he was red-haired, with beautiful eyes and a fair face (1 Sam. 16:12; 17:42).
His early occupation was that of tending his father’s sheep on the uplands of Judah. From what we know of his after history, doubtless he frequently beguiled his time, when thus engaged, with his shepherd’s flute, while he drank in the many lessons taught him by the varied scenes spread around him. His first recorded exploits were his encounters with the wild beasts of the field. He mentions that with his own unaided hand he slew a lion and also a bear, when they came out against his flock, beating them to death in open conflict with his club (1 Sam. 17:34, 35).
While David, in the freshness of ruddy youth, was thus engaged with his flocks, Samuel paid an unexpected visit to Bethlehem, having been guided thither by divine direction (1 Sam. 16:1-13). There he offered up sacrifice, and called the elders of Israel and Jesse’s family to the sacrificial meal. Among all who appeared before him he failed to discover the one he sought. David was sent for, and the prophet immediately recognized him as the chosen of God, chosen to succeed Saul, who was now departing from the ways of God, on the throne of the kingdom. He accordingly, in anticipation, poured on his head the anointing oil. David went back again to his shepherd life, but “the Spirit of the Lord came upon David from that day forward,” and “the Spirit of the Lord departed from Saul” (1 Sam. 16:13, 14).
Not long after this David was sent for to soothe with his harp the troubled spirit of Saul, who suffered from a strange melancholy dejection. He played before the king so skilfully that Saul was greatly cheered, and began to entertain great affection for the young shepherd. After this he went home to Bethlehem. But he soon again came into prominence. The armies of the Philistines and of Israel were in battle array in the valley of Elah, some 16 miles south-west of Bethlehem; and David was sent by his father with provisions for his three brothers, who were then fighting on the side of the king. On his arrival in the camp of Israel, David (now about twenty years of age) was made aware of the state of matters when the champion of the Philistines, Goliath of Gath, came forth to defy Israel. David took his sling, and with a well-trained aim threw a stone “out of the brook,” which struck the giant’s forehead, so that he fell senseless to the ground. David then ran and slew him, and cut off his head with his own sword (1 Sam. 17). The result was a great victory to the Israelites, who pursued the Philistines to the gates of Gath and Ekron.
David’s popularity consequent on this heroic exploit awakened Saul’s jealousy (1 Sam. 18:6-16), which he showed in various ways. He conceived a bitter hatred toward him, and by various stratagems sought his death (1 Sam. 18-30). The deep-laid plots of the enraged king, who could not fail to observe that David “prospered exceedingly,” all proved futile, and only endeared the young hero the more to the people, and very specially to Jonathan, Saul’s son, between whom and David a life-long warm friendship was formed.
A fugitive. To escape from the vengeance of Saul, David fled to Ramah (1 Sam. 19:12-18) to Samuel, who received him, and he dwelt among the sons of the prophets, who were there under Samuel’s training. It is supposed by some that the sixth, seventh, and eleventh Psalms were composed by him at this time. This place was only 3 miles from the residence of Saul, who soon discovered whither the fugitive had gone, and tried ineffectually to bring him back. Jonathan made a fruitless effort to bring his father to a better state of mind toward David (1 Sam. 20), who, being made aware of the fact, saw no hope of safety but in flight to a distance. We accordingly find him first at Nob (21:1-9) and then at Gath, the chief city of the Philistines. The king of the Philistines would not admit him into his service, as he expected that he would, and David accordingly now betook himself to the stronghold of Adullam (22:1-4; 1 Chr. 12:8-18). Here in a short time 400 men gathered around him and acknowledged him as their leader. It was at this time that David, amid the harassment and perils of his position, cried, “Oh that one would give me drink of the water of the well of Bethlehem;” when three of his heroes broke through the lines of the Philistines and brought him the water for which he longed (2 Sam. 23:13-17), but which he would not drink.
In his rage at the failure of all his efforts to seize David, Saul gave orders for the massacre of the entire priestly family at Nob, “persons who wore a linen ephod”, to the number of eighty-five persons, who were put to death by Doeg the Edomite. The sad tidings of the massacre were brought to David by Abiathar, a son of Ahimelech, the only one who escaped. Comp. Ps. 52.
Hearing that Keilah, a town on the western frontier, was harassed by the Philistines, David with his men relieved it (1 Sam. 23:1-14); and then, for fear of Saul, he fled to the strongholds in the “hill country” of Judah. Comp. Ps. 31. While encamped there, in the forest in the district of Ziph, he was visited by Jonathan, who spoke to him words of encouragement (23:16-18). The two now parted never to meet again. Saul continued his pursuit of David, who narrowly escaped from him at this time, and fled to the crags and ravines of Engedi, on the western shore of the Dead Sea (1 Sam. 23:29). Here Saul, who still pursued him with his army, narrowly escaped, through the generous forbearance of David, and was greatly affected by what David had done for him. He returned home from pursuing him, and David betook himself to Maon, where, with his 600 men, he maintained himself by contributions gathered from the district. Here occurred the incident connected with Nabal and his wife Abigail (1 Sam. 25), whom David married after Nabal’s death.
Saul again went forth (1 Sam. 26) in pursuit of David, who had hid himself “in the hill Hachilah, which is before Jeshimon,” in the wilderness of Ziph, and was a second time spared through his forbearance. He returned home, professing shame and penitence for the way in which he had treated David, and predicting his elevation to the throne.
Fighting against Israel. Harassed by the necessity of moving from place to place through fear of Saul, David once more sought refuge among the Philistines (1 Sam. 27). He was welcomed by the king, who assigned him Ziklag as his residence. Here David lived among his followers for some time as an independent chief engaged in frequent war with the Amalekites and other tribes on the south of Judah.
Achish summoned David with his men to join his army against Saul; but the lords of the Philistines were suspicious of David’s loyalty, and therefore he was sent back to Ziklag, which he found to his dismay may had been pillaged and burnt during his brief absence. David pursued after the raiders, the Amalekites, and completely routed them. On his return to Ziklag tidings reached him of Saul’s death (2 Sam. 1). An Amalekite brought Saul’s crown and bracelet and laid them at his feet. David and his men rent their clothes and mourned for Saul, who had been defeated in battle near Mount Gilboa. David composed a beautiful elegy, the most beautiful of all extant Hebrew odes, a “lamentation over Saul and over Jonathan his son” (2 Sam. 1:18-27). It bore the title of “The Bow,” and was to be taught to the children, that the memory of Saul and Jonathan might be preserved among them. “Behold, it is written in the book of Jasher” (q.v.).
David king over Judah. David and his men now set out for Hebron under divine direction (2 Sam. 2:1-4). There they were cordially welcomed, and he was at once anointed as king. He was now about thirty years of age.
But his title to the throne was not undisputed. Abner took Ish-bosheth, Saul’s only remaining son, over the Jordan to Mahanaim, and there crowned him as king. Then began a civil war in Israel. The first encounter between the two opposing armies, led on the one side by Abner, and on the other by Joab, took place at the pool of Gibeon. It resulted in the defeat of Abner. Other encounters, however, between Israel and Judah followed (2 Sam. 3:1, 5), but still success was on the side of David. For the space of seven and a half years David reigned in Hebron. Abner now sided with David, and sought to promote his advancement; but was treacherously put to death by Joab in revenge for his having slain his brother Asahel at Gibeon (3:22-39). This was greatly to David’s regret. He mourned for the death of Abner. Shortly after this Ish-bosheth was also treacherously put to death by two Canaanites of Beeroth; and there being now no rival, David was anointed king over all Israel (4:1-12).
David king over all Israel (2 Sam. 5:1-5; 1 Chr. 11:1-3). The elders of Israel now repaired to Hebron and offered allegiance to David in name of all the people, among whom the greatest enthusiasm prevailed. He was anointed king over all Israel, and sought out a new seat of government, more suitable than Hebron, as the capital of his empire. At this time there was a Jebusite fortress, “the stronghold”, on the hill of Zion, called also Jebus. This David took from the Jebusites, and made it Israel’s capital, and established here his residence, and afterwards built for himself a palace by the aid of Tyrian tradesmen. The Philistines, who had for some time observed a kind of truce, now made war against David; but were defeated in battle at a place afterwards called, in remembrance of the victory, Baal-perazim. Again they invaded the land, and were a second time routed by him. He thus delivered Israel from their enemies.
David now resolved to bring up the ark of the covenant to his new capital (2 Sam. 6). It was in the house of Abinadab at Kirjath-jearim, about 7 miles from Jerusalem, where it had been for many years, from the time when the Philistines had sent it home (1 Sam. 6; 7). In consequence of the death of Uzzah (for it was a divine ordinance that only the Levites should handle the ark, Num. 4), who had put forth his hand to steady the ark when the cart in which it was being conveyed shook by reason of the roughness of the road, David stayed the procession, and conveyed the ark into the house of Obed-edom, a Philistine from Gath. After three months David brought the ark from the house of Obed-edom up to Jerusalem. Comp. Ps. 24. Here it was placed in a new tent or tabernacle which David erected for the purpose. About seventy years had passed since it had stood in the tabernacle at Shiloh. The old tabernacle was now at Gibeah, at which Zadok ministered. David now (1 Chr. 16) carefully set in order all the ritual of divine worship at Jerusalem, along with Abiathar the high priest. A new religious era began. The service of praise was for the first time introduced into public worship. Zion became henceforth “God’s holy hill.”
David’s wars. David now entered on a series of conquests which greatly extended and strengthened his kingdom (2 Sam. 8). In a few years the whole territory from the Euphrates to the river of Egypt, and from Gaza on the west to Thapsacus on the east, was under his sway (2 Sam. 8:3-13; 10).
David’s fall. He had now reached the height of his glory. He ruled over a vast empire, and his capital was enriched with the spoils of many lands. But in the midst of all this success he fell, and his character became stained with the sin of adultery (2 Sam. 11:2-27). It has been noted as characteristic of the Bible that while his military triumphs are recorded in a few verses, the sad story of his fall is given in detail, a story full of warning, and therefore recorded. This crime, in the attempt to conceal it, led to anoter. He was guilty of murder. Uriah, whom he had foully wronged, an officer of the Gibborim, the corps of heros (23:39), was, by his order, “set in the front of the hottest battle” at the siege of Rabbah, in order that he might be put to death. Nathan the prophet (2 Sam. 7:1-17; 12:1-23) was sent by God to bring home his crimes to the conscience of the guilty monarch. He became a true penitent. He bitterly bewailed his sins before God. The thirty-second and fifty-first Psalms reveal the deep struggles of his soul, and his spiritual recovery.
Bathsheba became his wife after Uriah’s death. Her first-born son died, according to the word of the prophet. She gave birth to a second son, whom David called Solomon, and who ultimately succeeded him on the throne (2 Sam. 12:24, 25).
Peace. After the successful termination of all his wars, David formed the idea of building a temple for the ark of God. This he was not permitted to carry into execution, because he had been a man of war. God, however, sent Nathan to him with a gracious message (2 Sam. 7:1-16). On receiving it he went into the sanctuary, the tent where the ark was, and sat before the Lord, and poured out his heart in words of devout thanksgiving (18-29). The building of the temple was reserved for his son Solomon, who would be a man of peace (1 Chr. 22:9; 28:3).
A cloudy evening. Hitherto David’s carrer had been one of great prosperity and success. Now cloudy and dark days came. His eldest son Amnon, whose mother was Ahinoam of Jezreel, was guilty of a great and shameful crime (2 Sam. 13). This was the beginning of the disasters of his later years. After two years Absalom terribly avenged the crime against Tamar, and put Amnon to death. This brought sore trouble to David’s heart. Absalom, afraid of the consequences of his guilt, fled to Geshur beyond Jordan, where he remained for three years, when he was brought back through the intrigue of Joab (2 Sam. 14).
After this there fell upon the land the calamity of three years’ famine (2 Sam. 21:1-14). This was soon after followed by a pestilence, brought upon the land as a punishment for David’s sinful pride in numbering the people (2 Sam. 24), in which no fewer than 70,000 perished in the space of three days.
Rebellion of Absalom. The personal respect for David was sadly lowered by the incident of Bathsheba. There was a strong popular sentiment against the taking of the census, and the outburst of the plague in connection with it deepened the feeling of jealously that had begun to manifest itself among some of the tribes against David. Absalom, taking full advantage of this state of things, gradually gained over the people, and at length openly rebelled against his father, and usurped the throne. Ahithophel was Absalom’s chief counsellor. The revolt began in Hebron, the capital of Judah. Absalom was there proclaimed king. David was now in imminent danger, and he left Jerusalem (2 Sam. 15:13-20), and once more became a fugitive. It was a momentous day in Israel. The incidents of it are recorded with a fulness of detail greater than of any other day in Old Testament history. David fled with his followers to Mahanarm, on the east of Jordan. An unnatural civil war broke out. After a few weeks the rival armies were mustered and organized. They met in hostile array at the wood of Ephraim (2 Sam. 18:1-8). Absalom’s army was defeated, and himself put to death by the hand of Joab (9-18). The tidings of the death of his rebellious son filled the heart of David with the most poignant grief. He “went up to the chamber over the gate, and wept” (33), giving utterance to the heart-broken cry, “Would God I had died for thee, O Absalom, my son, my son!” Peace was now restored, and David returned to Jerusalem and resumed the direction of affairs. An unhappy dispute arose between the men of Judah and the men of Israel (19:41-43). Sheba, a Benjamite, headed a revolt of the men of Israel. He was pursued to Abelbeth-maachah, and was there put to death, and so the revolt came to an end.
The end. After the suppression of the rebellion of Absalom and that of Sheba, ten comparatively peaceful years of David’s life passed away. During those years he seems to have been principally engaged in accumulating treasures of every kind for the great temple at Jerusalem, which it was reserved to his successor to build (1 Chr. 22; 28; 29), a house which was to be “exceeding magnifical, of fame and of glory throughout all countries” (22:5). The exciting and laborious life he had spent, and the dangers and trials through which he had passed, had left him an enfeebled man, prematurely old. It became apparent that his life was now drawing to its close. A new palace conspiracy broke out as to who should be his successor. Joab favoured Adonijah. The chiefs of his party met at the “Fuller’s spring,” in the valley of Kidron, to proclaim him king; but Nathan hastened on a decision on the part of David in favour of Solomon, and so the aim of Adonijah’s party failed. Solomon was brought to Jerusalem, and was anointed king and seated on his father’s throne (1 Kings 1:11-53). David’s last words are a grand utterance, revealing his unfailing faith in God, and his joyful confidence in his gracious covenant promises (2 Sam. 23:1-7).
After a reign of forty years and six months (2 Sam. 5:5; 1 Chr. 3:4) David died (B.C. 1015) at the age of seventy years, “and was buried in the city of David.” His tomb is still pointed out on Mount Zion.
Both in his prophetical and in his regal character David was a type of the Messiah (1 Sam. 16:13). The book of Psalms commonly bears the title of the “Psalms of David,” from the circumstance that he was the largest contributor (about eighty psalms) to the collection.
“The greatness of David was felt when he was gone. He had lived in harmony with both the priesthood and the prophets; a sure sign that the spirit of his government had been throughly loyal to the higher aims of the theocracy. The nation had not been oppressed by him, but had been left in the free enjoyment of its ancient liberties. As far as his power went he had striven to act justly to all (2 Sam. 8:15). His weak indulgence to his sons, and his own great sin besides, had been bitterly atoned, and were forgotten at his death in the remembrance of his long-tried worth. He had reigned thirty-three years in Jerusalem and seven and a half at Hebron (2 Sam. 5:5). Israel at his accession had reached the lowest point of national depression; its new-born unity rudely dissolved; its territory assailed by the Philistines. But he had left it an imperial power, with dominions like those of Egypt or Assyria. The sceptre of Solomon was already, before his father’s death, owned from the Mediterranean to the Euphrates, and from the Orontes to the Red Sea.”, Geikie’s Hours etc., iii.
Източници: BibleData (CC BY 4.0, David_1) · STEPBible TIPNR (CC BY 4.0, David@Rut.4.17-Rev) · Theographic Bible Metadata (CC BY-SA 4.0, david_994)