Столицата на Израил, свят град за три религии машинен превод
Йерусалим – столицата на Израил и свещен град за юдаизма, християнството и исляма.
Jerusalem, the capital of Israel and a holy city for Judaism, Christianity, and Islam.
Йерусалим е един от най-важните градове в Библията, който служи като столица на Израил и свещен град за юдаизма, християнството и исляма. Той се споменава стотици пъти в Стария и Новия завет. Първоначално градът е бил известен като Салим (Бит 14:18; Пс 76:2), а по-късно е наречен Йевус по името на йевусейците, които го обитавали (Съд 19:10; 1 Лет 11:4). Давид завладява града и го прави своя столица (2 Цар 5:6-9; 1 Лет 11:4-9). Соломон построява първия храм в Йерусалим (3 Цар 6-8; 2 Лет 3-7), който се превръща в средоточие на юдейското богослужение. Градът е разрушен от вавилонците през 586 г. пр. Хр. (4 Цар 25:1-10; 2 Лет 36:17-19), но по-късно е възстановен след изгнанието (Езд 1:1-4; Неем 2:11-20). В Новия завет Йерусалим е мястото на много събития от живота на Исус, включително тържественото Му влизане в града (Мат 21:1-11), очистването на храма (Мат 21:12-17) и разпятието (Мат 27:32-56). Ранната църква също води началото си от Йерусалим (Деян 1-7). В цялата Библия Йерусалим е назоваван с различни имена, всяко от които подчертава различна страна на неговото значение: Ариил (Ис 29:1), „Моето благоволение е в нея“ (Ис 62:4), „Изоставена“ и „Опустошена“ (Ис 62:4), „Омъжена“ (Ис 62:4), „Градът на Господа“ (Ис 60:14), Сион (Пс 87:2) и планината Сион (Пс 48:1). Самото име „Йерусалим“ може да означава „основа на мира“ или „притежание на мира“.
Jerusalem is one of the most important cities in the Bible, serving as the capital of Israel and a holy city for Judaism, Christianity, and Islam. It is mentioned hundreds of times throughout the Old and New Testaments. The city was originally known as Salem (Genesis 14:18; Psalm 76:2) and was later called Jebus, after the Jebusites who inhabited it (Judges 19:10; 1Ch.11.4). David conquered the city and made it his capital (2Sa.5.6-9; 1Ch.11.4-9). Solomon built the first temple in Jerusalem (1Kings 6-8; 2Chronicles 3-7), which became the center of Jewish worship. The city was destroyed by the Babylonians in 586 BC (2Ki.25.1-10; 2Ch.36.17-19) but was later rebuilt after the exile (Ezra 1:1-4; Nehemiah 2:11-20). In the New Testament, Jerusalem is the site of many events in the life of Jesus, including his triumphal entry (Matthew 21:1-11), cleansing of the temple (Matthew 21:12-17), and crucifixion (Matthew 27:32-56). The early church also began in Jerusalem (Acts 1-7). Throughout the Bible, Jerusalem is referred to by various names, each highlighting a different aspect of its significance: Ariel (Isaiah 29:1), My Delight Is in Her (Isaiah 62:4), Forsaken and Desolate (Isaiah 62:4), Married (Isaiah 62:4), the City of the Lord (Isaiah 60:14), Zion (Psalm 87:2), and Mount Zion (Psalm 48:1). The name "Jerusalem" itself may mean "foundation of peace" or "possession of peace."
Наричан също Салим, Ариил, Йевус, „Божият град“, „светият град“; от съвременните араби — el-Khuds, което означава „светият“; веднъж е наречен „градът на Юда“ (2 Лет. 25:28). В оригинала това име е във форма за двойствено число и означава „притежание на мир“ или „основа на мир“. Формата за двойствено число вероятно се отнася до двете планини, върху които е построен градът, а именно Сион и Мория; или, както предполагат някои, до двете части на града — „горния“ и „долния град“. Йерусалим е „планински град, възцарен върху планинска крепост“ (срв. Пс. 68:15, 16; 87:1; 125:2; 76:1, 2; 122:3). Той е разположен на края на едно от най-високите плата в Палестина и е заобиколен от югоизточната, южната и западната страна с дълбоки клисури със стръмни склонове.
За първи път се споменава в Свещеното писание под името Салим (Бит. 14:18; срв. Пс. 76:2). Когато за първи път е споменат под името Йерусалим, негов цар е Адониседек (Ис.Нав. 10:1). По-късно е посочен сред градовете на Вениамин (Съд. 19:10; 1 Лет. 11:4); но по времето на Давид е разделен между Вениамин и Юда. След смъртта на Иисус Навин градът е превзет и опожарен от мъжете на Юда (Съд. 1:1-8); йевусейците обаче не са напълно изгонени от него. Градът не се споменава отново до разказа, че Давид донася там главата на Голиат (1 Цар. 17:54). По-късно Давид повежда войските си срещу йевусейците, които все още живеят зад неговите стени, и ги прогонва, като установява собственото си жилище на Сион, който нарича „Давидовият град“ (2 Цар. 5:5-9; 1 Лет. 11:4-8). Тук той издига олтар на Господ върху хармана на йевусееца Орнан (2 Цар. 24:15-25) и донася там ковчега на завета, като го поставя в новата скиния, която е приготвил за него. Така Йерусалим става столица на царството.
След смъртта на Давид Соломон построява храма, дом за името на Господ, на планината Мория (1010 г. пр.Хр.). Той също така значително укрепва и украсява града, който се превръща в главен център на всички граждански и религиозни дела на народа (Втор. 12:5; срв. 12:14; 14:23; 16:11-16; Пс. 122).
След разделянето на царството при възкачването на престола на Ровоам, сина на Соломон, Йерусалим става столица на царството на двете племена. Впоследствие той многократно е превземан и отново превземан от египтяните, асирийците и израилските царе (4 Цар. 14:13, 14; 18:15, 16; 23:33-35; 24:14; 2 Лет. 12:9; 26:9; 27:3, 4; 29:3; 32:30; 33:11), докато накрая, заради умножилите се беззакония на народа, след тригодишна обсада е превзет и напълно разрушен от вавилонския цар Навуходоносор: стените му са сринати до основи, а храмът и дворците му са погълнати от огъня (4 Цар. 25; 2 Лет. 36; Ер. 39), през 588 г. пр.Хр. Опустошаването на града и земята е довършено с оттеглянето на първенците на юдеите в Египет (Ер. 40-44) и с окончателното отвеждане във вавилонски плен на всички, които все още са останали в страната (52:3), така че тя остава без нито един жител (582 г. пр.Хр.). Сравнете предсказанията във Втор. 28; Лев. 26:14-39.
Но улиците и стените на Йерусалим трябва отново да бъдат съградени в усилни времена (Дан. 9:16, 19, 25), след седемдесетгодишен плен. Това възстановяване започва през 536 г. пр.Хр., „в първата година на Кир“ (Езд. 1:2, 3, 5-11). Книгите на Ездра и Неемия съдържат историята на повторното съграждане на града и храма и на възстановяването на юдейското царство, съставено от част от всички племена. Така образуваното царство е в продължение на два века под властта на Персия, до 331 г. пр.Хр.; след това, приблизително век и половина, е под владетелите на гръцката империя в Азия, до 167 г. пр.Хр. В продължение на един век юдеите запазват независимостта си под местни владетели — хасмонейските князе. В края на този период те попадат под властта на Ирод и на членове на неговото семейство, но фактически под властта на Рим, до разрушаването на Йерусалим през 70 г. сл.Хр. Тогава градът е превърнат в развалини.
Съвременният Йерусалим постепенно започва да се изгражда върху огромните пластове от отломки, образувани при разрушаването на древния град; и макар безспорно да заема същото място, няма доказателства, че дори очертанията на днешните му улици съвпадат с тези на древния град. До 131 г. сл.Хр. юдеите, които все още остават около Йерусалим, спокойно се подчиняват на римската власт. Но през тази година императорът (Адриан), за да ги държи в подчинение, възстановява и укрепва града. Юдеите обаче го завладяват, след като се вдигат на бунт срещу римляните под предводителството на някой си Бар-Кохба (т.е. „синът на звездата“). Около четири години по-късно (135 г. сл.Хр.) обаче те са прогонени от него с голямо кръвопролитие и градът отново е разрушен; върху развалините му е построен римски град, наречен Елия Капитолина — име, което той запазва, докато попада под властта на мохамеданите, когато е наречен el-Khuds, т.е. „светият“.
През 326 г. сл.Хр. Елена, майката на император Константин, предприема поклонническо пътуване до Йерусалим с цел да открие местата, споменати в разказите за живота на нашия Господ. Тя нарежда да бъде построена църква на мястото във Витлеем, което тогава се смята за мястото на Рождеството. Константин, вдъхновен от нейния пример, издирва светия гроб и построява над предполагаемото му място великолепна църква, която е завършена и осветена през 335 г. сл.Хр. Той смекчава действалите дотогава закони срещу юдеите и им разрешава веднъж годишно да посещават града и да оплакват запустението на „светия и прекрасен дом“.
През 614 г. сл.Хр. персите, след като разгромяват римските войски на император Ираклий, превземат Йерусалим с щурм и го задържат до 637 г. сл.Хр., когато той е превзет от арабите под предводителството на халифа Омар. Градът остава в тяхно владение, докато през 960 г. сл.Хр. преминава под властта на фатимидските халифи на Египет, а през 1073 г. сл.Хр. — под властта на туркмените. През 1099 г. сл.Хр. кръстоносецът Годфроа дьо Буйон отнема града от мюсюлманите с голямо кръвопролитие и е избран за цар на Йерусалим. Той превръща джамията на Омар в християнска катедрала. През следващите осемдесет и осем години в светия град са издигнати много църкви и манастири. През този период църквата на Божи гроб е възстановена и единствено тя е запазена до днес. През 1187 г. сл.Хр. султан Саладин отнема града от християните. Оттогава до наши дни, с малки прекъсвания, Йерусалим остава в ръцете на мюсюлманите. През този период обаче той многократно е превземан и отново превземан, разрушаван в голямата си част и възстановяван; никой друг град в света не е преминал през толкова много превратности.
През 1850 година гръцките и латинските монаси, живеещи в Йерусалим, водят ожесточен спор за попечителството над така наречените „свети места“. В този спор руският император Николай застава на страната на гърците, а Луи Наполеон, императорът на французите — на страната на латинците. Това кара турските власти да решат въпроса по начин, който не удовлетворява Русия. Оттук избухва Кримската война, която е продължителна и кръвопролитна, но има важни последици за премахването на преградите, породени от турската затвореност към външния свят.
Съвременният Йерусалим „се намира близо до върха на широк планински хребет, който се простира непрекъснато от Ездрелонската равнина до линия, прокарана между южния край на Мъртво море и югоизточния ъгъл на Средиземно море“. Това високо, неравно плато навсякъде е широко от 20 до 25 географски мили. В древността то е известно като планините на Ефрем и Юда.
„Йерусалим е град на контрастите и се различава значително от Дамаск не само защото е каменен град в планините, докато другият е град от глина в равнина, но и защото, докато в Дамаск мюсюлманската религия и източните обичаи не са примесени с никакъв чужд елемент, в Йерусалим едновременно са представени всяка форма на религия и всяка народност от Изтока и Запада.“
Йерусалим за първи път е споменат под това име в Книгата на Иисус Навин, а сбирката от глинени плочки от Тел ел-Амарна включва шест писма от неговия аморейски цар до Египет, в които се съобщава за нападението на Abiri около 1480 г. пр.Хр. Там името е изписано Uru-Salim („град на мира“). Друг древен надпис, в който се споменава Светият град, е този за нападението на Сенахирим през 702 г. пр.Хр. „Лагерът на асирийците“ все още е показван около 70 г. сл.Хр. върху равния терен на северозапад, включен в новия квартал на града.
Давидовият град включва както горния град, така и Мило, и е заобиколен от стена, построена от Давид и Соломон, които, изглежда, възстановяват първоначалните йевусейски укрепления. Името Сион (или Сион) изглежда е било, подобно на Ариил („Божието огнище“), поетично название за Йерусалим, но през гръцката епоха е използвано по-специално за храмовия хълм. Кварталът на свещениците се разраства върху Офел, на юг от храма, където се намира и Соломоновият дворец, извън първоначалния Давидов град. Градските стени са разширени от Йотам и Манасия, за да обхванат това предградие и храма (2 Лет. 27:3; 33:14).
Днес Йерусалим е град с около 50,000 жители, със стари средновековни стени, отчасти следващи предишните очертания, но простиращи се по-малко на юг. Местата, посочвани от преданието, като правило са показвани за първи път през 4-ти и следващите векове сл.Хр. и не се основават на достоверни свидетелства. Резултатите от разкопките обаче са разрешили повечето спорни въпроси, като са установени границите на храмовата площ и трасето на старите стени.
Called also Salem, Ariel, Jebus, the “city of God,” the “holy city;” by the modern Arabs el-Khuds, meaning “the holy;” once “the city of Judah” (2 Chr. 25:28). This name is in the original in the dual form, and means “possession of peace,” or “foundation of peace.” The dual form probably refers to the two mountains on which it was built, viz., Zion and Moriah; or, as some suppose, to the two parts of the city, the “upper” and the “lower city.” Jerusalem is a “mountain city enthroned on a mountain fastness” (comp. Ps. 68:15, 16; 87:1; 125:2; 76:1, 2; 122:3). It stands on the edge of one of the highest table-lands in Palestine, and is surrounded on the south-eastern, the southern, and the western sides by deep and precipitous ravines.
It is first mentioned in Scripture under the name Salem (Gen. 14:18; comp. Ps. 76:2). When first mentioned under the name Jerusalem, Adonizedek was its king (Josh. 10:1). It is afterwards named among the cities of Benjamin (Judg. 19:10; 1 Chr. 11:4); but in the time of David it was divided between Benjamin and Judah. After the death of Joshua the city was taken and set on fire by the men of Judah (Judg. 1:1-8); but the Jebusites were not wholly driven out of it. The city is not again mentioned till we are told that David brought the head of Goliath thither (1 Sam. 17:54). David afterwards led his forces against the Jebusites still residing within its walls, and drove them out, fixing his own dwelling on Zion, which he called “the city of David” (2 Sam. 5:5-9; 1 Chr. 11:4-8). Here he built an altar to the Lord on the threshing-floor of Araunah the Jebusite (2 Sam. 24:15-25), and thither he brought up the ark of the covenant and placed it in the new tabernacle which he had prepared for it. Jerusalem now became the capital of the kingdom.
After the death of David, Solomon built the temple, a house for the name of the Lord, on Mount Moriah (B.C. 1010). He also greatly strengthened and adorned the city, and it became the great centre of all the civil and religious affairs of the nation (Deut. 12:5; comp. 12:14; 14:23; 16:11-16; Ps. 122).
After the disruption of the kingdom on the accession to the throne of Rehoboam, the son of Solomon, Jerusalem became the capital of the kingdom of the two tribes. It was subsequently often taken and retaken by the Egyptians, the Assyrians, and by the kings of Israel (2 Kings 14:13, 14; 18:15, 16; 23:33-35; 24:14; 2 Chr. 12:9; 26:9; 27:3, 4; 29:3; 32:30; 33:11), till finally, for the abounding iniquities of the nation, after a siege of three years, it was taken and utterly destroyed, its walls razed to the ground, and its temple and palaces consumed by fire, by Nebuchadnezzar, the king of Babylon (2 Kings 25; 2 Chr. 36; Jer. 39), B.C. 588. The desolation of the city and the land was completed by the retreat of the principal Jews into Egypt (Jer. 40-44), and by the final carrying captive into Babylon of all that still remained in the land (52:3), so that it was left without an inhabitant (B.C. 582). Compare the predictions, Deut. 28; Lev. 26:14-39.
But the streets and walls of Jerusalem were again to be built, in troublous times (Dan. 9:16, 19, 25), after a captivity of seventy years. This restoration was begun B.C. 536, “in the first year of Cyrus” (Ezra 1:2, 3, 5-11). The Books of Ezra and Nehemiah contain the history of the re-building of the city and temple, and the restoration of the kingdom of the Jews, consisting of a portion of all the tribes. The kingdom thus constituted was for two centuries under the dominion of Persia, till B.C. 331; and thereafter, for about a century and a half, under the rulers of the Greek empire in Asia, till B.C. 167. For a century the Jews maintained their independence under native rulers, the Asmonean princes. At the close of this period they fell under the rule of Herod and of members of his family, but practically under Rome, till the time of the destruction of Jerusalem, A.D. 70. The city was then laid in ruins.
The modern Jerusalem by-and-by began to be built over the immense beds of rubbish resulting from the overthrow of the ancient city; and whilst it occupies certainly the same site, there are no evidences that even the lines of its streets are now what they were in the ancient city. Till A.D. 131 the Jews who still lingered about Jerusalem quietly submitted to the Roman sway. But in that year the emperor (Hadrian), in order to hold them in subjection, rebuilt and fortified the city. The Jews, however, took possession of it, having risen under the leadership of one Bar-Chohaba (i.e., “the son of the star”) in revolt against the Romans. Some four years afterwards (A.D. 135), however, they were driven out of it with great slaughter, and the city was again destroyed; and over its ruins was built a Roman city called Aelia Capitolina, a name which it retained till it fell under the dominion of the Mohammedans, when it was called el-Khuds, i.e., “the holy.”
In A.D. 326 Helena, mother of the emperor Constantine, made a pilgrimage to Jerusalem with the view of discovering the places mentioned in the life of our Lord. She caused a church to be built on what was then supposed to be the place of the nativity at Bethlehem. Constantine, animated by her example, searched for the holy sepulchre, and built over the supposed site a magnificent church, which was completed and dedicated A.D. 335. He relaxed the laws against the Jews till this time in force, and permitted them once a year to visit the city and wail over the desolation of “the holy and beautiful house.”
In A.D. 614 the Persians, after defeating the Roman forces of the emperor Heraclius, took Jerusalem by storm, and retained it till A.D. 637, when it was taken by the Arabians under the Khalif Omar. It remained in their possession till it passed, in A.D. 960, under the dominion of the Fatimite khalifs of Egypt, and in A.D. 1073 under the Turcomans. In A.D. 1099 the crusader Godfrey of Bouillon took the city from the Moslems with great slaughter, and was elected king of Jerusalem. He converted the Mosque of Omar into a Christian cathedral. During the eighty-eight years which followed, many churches and convents were erected in the holy city. The Church of the Holy Sepulchre was rebuilt during this period, and it alone remains to this day. In A.D. 1187 the sultan Saladin wrested the city from the Christians. From that time to the present day, with few intervals, Jerusalem has remained in the hands of the Moslems. It has, however, during that period been again and again taken and retaken, demolished in great part and rebuilt, no city in the world having passed through so many vicissitudes.
In the year 1850 the Greek and Latin monks residing in Jerusalem had a fierce dispute about the guardianship of what are called the “holy places.” In this dispute the emperor Nicholas of Russia sided with the Greeks, and Louis Napoleon, the emperor of the French, with the Latins. This led the Turkish authorities to settle the question in a way unsatisfactory to Russia. Out of this there sprang the Crimean War, which was protracted and sanguinary, but which had important consequences in the way of breaking down the barriers of Turkish exclusiveness.
Modern Jerusalem “lies near the summit of a broad mountain-ridge, which extends without interruption from the plain of Esdraelon to a line drawn between the southern end of the Dead Sea and the southeastern corner of the Mediterranean.” This high, uneven table-land is everywhere from 20 to 25 geographical miles in breadth. It was anciently known as the mountains of Ephraim and Judah.
“Jerusalem is a city of contrasts, and differs widely from Damascus, not merely because it is a stone town in mountains, whilst the latter is a mud city in a plain, but because while in Damascus Moslem religion and Oriental custom are unmixed with any foreign element, in Jerusalem every form of religion, every nationality of East and West, is represented at one time.”
Jerusalem is first mentioned under that name in the Book of Joshua, and the Tell-el-Amarna collection of tablets includes six letters from its Amorite king to Egypt, recording the attack of the Abiri about B.C. 1480. The name is there spelt Uru-Salim (“city of peace”). Another monumental record in which the Holy City is named is that of Sennacherib’s attack in B.C. 702. The “camp of the Assyrians” was still shown about A.D. 70, on the flat ground to the north-west, included in the new quarter of the city.
The city of David included both the upper city and Millo, and was surrounded by a wall built by David and Solomon, who appear to have restored the original Jebusite fortifications. The name Zion (or Sion) appears to have been, like Ariel (“the hearth of God”), a poetical term for Jerusalem, but in the Greek age was more specially used of the Temple hill. The priests’ quarter grew up on Ophel, south of the Temple, where also was Solomon’s Palace outside the original city of David. The walls of the city were extended by Jotham and Manasseh to include this suburb and the Temple (2 Chr. 27:3; 33:14).
Jerusalem is now a town of some 50,000 inhabitants, with ancient mediaeval walls, partly on the old lines, but extending less far to the south. The traditional sites, as a rule, were first shown in the 4th and later centuries A.D., and have no authority. The results of excavation have, however, settled most of the disputed questions, the limits of the Temple area, and the course of the old walls having been traced.
Източници: OpenBible.info Bible Geocoding Data (CC BY 4.0, a15257a) · STEPBible TIPNR (CC BY 4.0, Jerusalem@Gen.14.18-Rev) · Theographic Bible Metadata (CC BY-SA 4.0, jerusalem_636)